Книга втора, част първа, глава VII – 5 и 6

Тъпанар Дрънкар: Твърде странен е сънят на Ардал. – Вместо да проясни забуленото му в мрак минало, още повече го обърква! Сега вече е готов за отдавна копнеещата по него Чилда. Някой ще види, но... не ще дръзне да разкаже. Двамина смелчаци обаче ще дръзнат да останат при жриците на Огири и... не ще съжаляват за това. Ала някои от абдалианските търговци ще съжалят за тръгването си едва пред здраво залостените порти на Фиртуш. Дали все пак столицата на Тингано не ще се окаже гостоприемна за тях?...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


5. Сън за любов или любов наяве?

Влязоха в Пампили през източната му порта по обед на 15 ешарбун. Все още не валеше, ала, ако се съдеше по надвисналите над столицата на Лубили тъмни облаци, дъждът щеше да е проливен и – най-вероятно – продължителен.

Когато наближиха центъра на града, слязоха, за да се поразтъпчат. Избързал пред Данжу, Ардал се приближи към Чилда и Онда, който тъкмо в този момент започна да изостава с явното намерение да се изравни с началника по сигурността на Ери Дрондис.

- Сигурно пътуването много те изморява – предположи забелязалият сенките под очите на Чилда Ардал, когато се изравни с нея.

- Дълго е – призна тя, като уморено му се усмихна.

- След колко време ще стигнем във Фиртуш? – осведоми се той.

- Максимум след 10 слънца от днес насетне – компетентно заяви Чилда, - а ако времето е хубаво поне през 3-4 слънца, може и след 8-9.

Тъкмо в този момент край тях започна да се точи керван от кумлари, натоварени с големи чували филех. При това, за да се чуват, той се приближи плътно до нея и, вдъхвайки аромата на парфюма й, почувства приятен гъдел в стомаха.

- Не знам защо – сподели, - ала всичко това – завъртя ръка в кръг – ми се струва някак..., някак чуждо и далечно, сякаш..., сякаш не е от моя свят!

- Кожата ти е светла – забеляза Чилда, - може би си от Абдала?

- Знаеш ли – призна Ардал, - само малко след като напуснах Ясуби (и й разказа за говорещите вероятно абдалиански роби от Севера в първия керван, чиито водачи съвсем сам бе нападнал и обезвредил по пътя си към Нупур). Имах чувството – продължи, - че разбирах всяка, ама абсолютно всяка дума от този език! Даже малко остана да им заговоря на него, ала нещо – нямам представа какво – ме възпря...

- Не си ли опитвал да се съсредоточиш, да изпаднеш в пълна мисловна концентрация, за да върнеш поне частица от онова, което е било преди – тя се прекъсна, за да намери точната дума..., - преди злополуката?

- Да – кимна той. – Опитвал съм, разбира се, при това многократно. Нищо не се получава обаче – съвсем, съвсем нищичко! Да, миналото ми е в мен, в мозъка ми, ала стои здраво заключено в него! При това имам чувството, че колкото повече искам да си спомня, колкото повече волеви усилия полагам в тази насока, толкова повече споменът потъва в мрака на безпаметността!!!

- А случайно – тя се поколеба, ала въпреки това продължи..., - случайно да ти се струва, че в миналото ти има някаква жена?

При тези й думи той се сепна, примигвайки:

- Жена ли?!

- Да, някаква жена, която – тя отново млъкна, за да потърси точната дума..., - която да прилича на мен?

За малко да се изкуши да й разкаже съня си от преди дял, ала в последния момент се отказа. Вместо това се осведоми:

- Какво те кара да мислиш, че в миналото ми има някаква важна за мен жена? И защо, Велики Пош, ако има такава, тя трябва да прилича на теб?!...

- Не, нищо – леко се изчерви тя. – Просто така..., питам просто..., просто така.

Явно не питаш просто така – реши той, - ала щом не желаеш да ми кажеш, няма какво да сторя...

- Виж, Чилда! – смени темата, сочейки й към някаква процесия от важни лица на теглени от коне файтони, която тъкмо се зададе срещу им. В същото време търговците около тях тревожно се заозъртаха.

- Данъчни – осведоми го тя. – Събират налога от търговците.

В същия миг само на 15-20 дрома пред тях процесията спря, а от един от файтоните се изтъркаля дебел като бъчва човек, приближавайки бавно и величествено към сергията на продавач на порцеланови изделия. Двамата се спречкаха за нещо, след което дебелакът се ядоса, рязко дръпна кърпата, на която бе поставена стоката на продавача, при което изделията му изпопадаха на земята, ставайки на сол, а вайканията му огласиха улицата. Междувременно дебелакът се върна във файтона и явно давайки заповед за тръгване, защото точно тогава процесията отново се закандилка напред, потъна в седалката.

- Отказа да плати? – осведоми се Ардал, сочейки към побеснелия продавач.

- Затова онзи порази стоката му – изрече очевидното Чилда. – Следващите, при които това буре ще се спре – при тези си думи тя лекичко се засмя, като върху бузите й се откроиха две прелестни розови трапчинки, - няма да са толкова ербап.

- Ами ако продавачът реши да го съди? – поинтересува се Ардал.

- Няма – убедено заяви Чилда. – Няма, защото, ако го стори, ще трябва да си плати данъците, а на него му е по-изгодно сега да си прибере стоката и утре да дойде пак, с надеждата, че в две поредни слънца няма да минат данъчни...

В този миг светът пламна в белезникаво-синкаво, над главите им изтрещя оглушителна гръмотевица и дверите небесни се отвориха, за да блъвнат реки от вода, които щяха да секнат чак късно през предстоящата нощ...

* * *

Сънят бе ярък – необикновено ярък и ясен. Краката му затъваха в нещо бяло и меко, за което той знаеше, че е сняг. При това там – в съня му – бе студено, студено до невъзможност, до болка...

Той вървеше, затъвайки в белотата, а над него на гъсти рояци се стелеше друга, покриваща разпростиращата се край него белота.

Едва сега видя сянката, която изплува пред погледа му от образуваната от гъсто сипещия се сняг мъгла.

- Кормал! – чу се да казва той и се видя как подава ръка на човека.

Странно, уж срещаше този човек за пръв път, пък му се струваше, че го познава добре, прекалено добре, дори болезнено, чудовищно добре!

И тогава той се уплаши и се запрепъва в белотата, бягайки от човека, когото бе назовал Кормал.

Кормал обаче тутакси отново се материализира пред него. При това на устните му играеше подигравателна усмивчица.

- Бягаш, защо, Фирсала? Бягаш от мен, а?

И в този миг инак красивото му лице постепенно започна да се преобразява в грозна маска, която ненадейно му се ухили, произнасяйки с глас, наподобяващ граченето на врана:

- Нищо не се е случило, друже, ама съвсем нищичко! Защо тогава бягаш?

Изтръпнал от този глас, пронизал най-дълбинната му същност, Ардал отново понечи да се обърне, ала гласът го прикова на място, омаломощавайки крайниците му и почти парализирайки го:

- Нищо не се е случило. Сега обаче ще се случи!

При тези си думи другият се озова току пред него, а ръцете му го тласнаха назад! Той опита да се задържи, ала не успя и белотата го пое, всмука го, погълна го в себе си! При това той почувства, че стремглаво пада през нея, че пада, и пада, и пада..., че пада без край в някаква бяла бездна, а пред очите му, през тая призрачна белота, се редуват небе и скали, скали и небе!...

И тогава, точно в мига преди да запищи от ужас, пред взора му се появи бледа сянка, която започна да се вплътнява, придобивайки образа на момиче – момичето от предишния му сън, което, усмихвайки се, пристъпи към него и... се сгуши в прегръдките му.

Бе красива – да, много, много красива, красива до болка, до отчаяние, до смърт!

Той протегна ръка и погали меките й като коприна коси, сетне повдигна главата й, като тя го изгледа с някаква безумна надежда в прекрасните си кафяви очи, а нежните й устни се отвориха и един непознат, ала толкова, толкова близък глас, погали слуха му и..., и безкрайно го натъжи:

- Ако бе обикновен човек, сигурна съм..., не ме разбирай погрешно..., сигурна съм, че..., че..., е, че щях да се влюбя в теб... Дори – момичето спря и някак виновно го погледна..., – дори сега, дори като знам, че си Фирсала, ако ме искаш...

Сетне внезапно се разсмя – О, как прекрасно се смееше само! – и..., и започна да се топи в наново обгърналата го белота от предишния сън.

И тогава той се уплаши, отчаяно протягайки ръце към стапящата се сянка пред себе си, молейки:

- Не си отивай, Сена, недей!...

И тогава... – тогава се събуди.

Лежеше в мрака и през първите няколко секунди изобщо не успяваше да си припомни нито къде е, нито какво прави на това къде. Просто се взираше в мрака, откривайки, че мястото, където е, въобще, ама въобще не го интересува, че сънят му до такава степен го е обсебил, че би искал час по-скоро да се върне в него, да заживее в него, да остане вечно в него!...

Уви обаче – светът постепенно започна да идва на фокус, а с него и болката от мощната му сега – а не слаба както след предишния му сън – ерекция.

- Сена – прошепна той и самото произнасяне на това име предизвика у него прекрасно усещане.

Странно! – припомни си. - А само преди няколко слънца Чилда ме попита дали ми се струва, че в предишния ми живот е имало някаква важна за мен жена и дали тя прилича на нея! Да, скъпа Чилда, струва ми се, че е имало, ала защо, защо, защо нищо, ама съвсем нищичко не мога да си спомня за нея, освен... – освен наситеното ухание от един призрачен сън?!!! Да, трябва да е имало такава жена и тя се е казвала – А дали се е казвала наистина? Дали такава жена изобщо съществува?... – Сена! Не обаче, тя не прилича на теб, мила Чилда, изобщо не прилича на теб!...

Разсънен напълно, Ардал напусна постелята и излезе от палатката в непрогледната нощ. Бе късно след полунощ на 19 ешарбун. Тревата бе подгизнала от последния дъжд, спрял едва преди няколко часа, а небето бе покрито с тъмни облаци, от които заплашваше отново да завали.

Тръгна напосоки, опитвайки да проясни съзнанието си, като внезапно, на около 200-300 дрома от лагера, пред погледа му се мерна бледа сянка. Той се сепна. В следващия миг я позна и на устните му цъфна усмивка:

- Чилда! – изненада се. – Какво правиш навън по това време?

- Вероятно каквото и ти, Геюм – засмя се тя. – Просто нещо не мога да заспя.

В този миг той внезапно осъзна колко близо до него е тя, колко е ароматна и колко непреодолимо изкушен е да я опознае по начина, по който може би – А дали? – бе познавал жената от съня си, онази Сена...

Двамата стояха под клоните на едно дърво и мълчаха, заслушани в тайнствения шепот на листата. След това, без и сам да разбира как, Ардал протегна ръце и я притегли в прегръдките си, а устните му потърсиха нейните. Когато най-сетне ги намериха, впиха се в тях болезнено, отчаяно, почти агресивно...

Час по-късно двамата напуснаха убежището на дървото, станало свидетел на любовта им, и в едва започващия да просветлява мрак се отправиха към файтоните – той - към неговия, тя - към нейния. Отново бе заваляло – тих напоителен дъжд, типичен за късната фаза на дъждовния сезон, чийто край щеше да настъпи само след малко повече от дял...

* * *

Освен тях двамата обаче в лагера не спеше поне още един човек - Виолар Данжу. Преди около час и той бе излязъл да се поразходи и, виждайки двата силуета под дървото, които страстно се галеха и целуваха, съвсем тихичко се промъкна на двадесетина дрома от тях. Тя бе Чилда, разбира се, а той – най-вероятно – Онда. Не бе Онда обаче и това предизвика върху устните му бледа отсянка от усмивка. Бе, разбира се, загадката Геюм Ардал!

Естествено, че няма да казвам на Анар – каза си. – Неговият и на жена му семеен живот си е само и единствено тяхна работа, нали?

Сетне, след като продължи да наблюдава разкрилата се пред погледа му любовна сцена още няколко секунди, той пое обратно към палатката си. Бе почнало да му се доспива.

* * *

Влязоха в едноименната столица на Фиртуш късно вечерта на 25 ешарбун. Отново валеше – през последните 3 слънца не бе преставало да вали – и уморените коне вяло цапаха през наводнените улици.

Когато наближиха сградата на Съвета на двадесет и четирите, излезе да ги посрещне лично началникът на стражата й Фидур Мас.

- Гуфо моли да го извините, уважаема Чилда – поклони се той на великата съветничка от Гамбари. – Уморен е и сега не може да се види с вас, ала ме помоли да ви предам, че ви кани на обяд в дома си утре в 12.

В същото време, докато Мас поздравяваше Чилда с пристигането й, Ардал ненадейно – за кой ли път – си припомни думите на мъжа от съня си, когото бе нарекъл Кормал:

Нищо не се е случило, съвсем нищичко! Сега обаче ще се случи!

При това потрепери. Познаваше тоя глас – познаваше го до болка, познаваше го не по-малко от този на момичето от съня си, което бе назовал Сена! Познаваше го и само при спомена за него се парализираше от страх!...

Мрачните му мисли обаче се разпръснаха, когато съзря крачещата към него усмихната Чилда. Той също й се усмихна, разбира се. Не бяха били заедно от онази нощ, от времето преди зазоряване на 19 ешарбун там, под дървото на любовта им. Не бяха били – да, - но – внезапно осъзна – щяха да бъдат. Да, отново щяха да бъдат заедно по този начин, ала – прозря той и това прозрение го изненада – нямаше да имат общо бъдеще!


6. Чудатостите на Тингано

Още щом напуснаха Сюлм през южната му порта ги лъхна огненото дихание на Хеш. Тендра имаше чувството, че е по-горещо и от ада. До навлизането си в пустинята обаче щяха да пътуват денем, тъй като според предводителя на ескорта им през деня имало по-малка вероятност да се сблъскат с върлуващите по тия места банди.

Рядко се разминаваха с, задминаваха и биваха задминавани от други хора, в повечето случаи на кумлари или на коне. Макар да бе дъждовният сезон, тук, само на няколко фандрома от Хеш, валеше рядко и оскъдно. Тревата бе изгоряла, а изпод копитата на кумларите се вдигаха облаци прах.

Минаха през няколко села, без да стигнат до голям град. Възрастните работеха на полето, а децата се гонеха и играеха, вдигайки невъобразим шум. Разминаваха се и със стада овце, кози и говеда. Тук-там в някой двор виждаха играещи на клечки и пиещи калеп хора – предимно на преклонна възраст...

На Тендра денят й се стори безкраен. Дори когато се спусна нощта и небето се изпълни с рояци едри като елмази звезди, продължаваше да е изключително горещо. Все така се усещаше едва доловим полъх – и все откъм Хеш...

Спряха късно вечерта, опънаха палатките и, прегърнати, Тендра и Раш заспаха веднага...

Следващите две слънца бяха досущ като това на 6 ешарбун, с единствената разлика, че пътуваха от зори до късен мрак...

Първият голям град, през който преминаха, се очерта на хоризонта по пладне на 9 ешарбун. Демала им каза, че името му е Пирол и че е медарският център за търговия с кумлари. Най-странното бе, че не бе укрепен.

Навлязоха в Пирол в най-убийствената жега, ала въпреки това улиците – и особено сенчестите от тях – бяха доста пълни с хора. Тук Тендра почувства позабравения след напускането на Сюлм стипчив мирис на зурп.

Минаха през пазара, където врявата бе невъобразима. Продаваше се всичко – както традиционни стоки, така и неща, които човек никога не би си представил, че могат да се продават. Най-гръмогласни бяха търговците на вода, натоварили меховете си върху гърбовете на кумлари. Не изоставаха и продавачите на всякакъв вид добитък. Ала кумларите на тоя пазар наистина бяха в неописуемо огромно количество – може би хиляди, а навярно дори десетки хиляди!... Имаше и дрънкалки за призоваване на Пош, тояги за гонене на духове и дори молитвени кърпички за баене против уруки... Срещаха се и търговци на роби, ала – поне тук – те бяха малко, а стоката им – в повечето случаи – мършава и не съвсем здрава... Голям щанд имаха търговците на оръжие, предлагащи всевъзможни средства за унищожение – от обикновени лъкове, копия и стрели до широко разпространените в Абдала т. нар. гриземи, изстрелващи малки топчета, наричани тилди, които се пръскаха в тялото на улучения, убивайки го или нанасяйки му големи поражения, независимо от мястото, където попадаха...

Най-сетне привечер, когато Пирол отдавна бе зад гърба им, Демала неочаквано – поне за Тендра и Раш – нареди да спрат, известявайки делегацията, че след неколкочасова почивка поемат през Хеш.

Самият преход през Хеш бе убийствено еднообразен. Пътуваха нощем и спяха денем, като на два пъти дори го сториха в относително прохладно убежище – в пещери. През останалите 5 слънца, през които почиваха в пустинята, нямаха този късмет и спяха под чергила, метнати върху ниски тръни, като едва си поемаха дъх в нажежения въздух...

Навлязоха в Галехи малко преди края на нощния си преход на сутринта на 17 ешарбун, а три слънца по-късно – вече пътуваха денем, тъй като тук бе далеч по-прохладно – пресякоха границата с Лубили. Убийственият пек на Източна Медара и пустинята Хеш внезапно се бе сменил с чести и в много случаи проливни дъждове и сега кумларите едва изгазваха локвите и калта...

Само едно интересно преживяване беляза прехода им през Галехи. Бе късният предобед на 19 ешарбун и слънцето тъкмо бе пробило за малко плътната облачна покривка, за да бъде погълнато от нея веднага след това, когато навлязоха в малкото градче Чемелак. В центъра му на открито се разиграваше някаква театрална постановка, привлякла вниманието на мнозина бурно смеещи се зрители. Актьорите бяха трима. Носеха животински маски, единият – на маймуна, вторият – на кумлар, третият – на кон.

- Аз трябва да стана кирт! – с цвилещ глас казваше конят. – Кой друг може да бъде язден от останалите велики съветници, а именно това – да бъде язден от великите съветници – е основното и при това единствено – запомнете, Е-ДИНС-ТВЕ-НО – предназначение на кирта!

- Мълчи, ма, кранто! – викаше маймуната. – Кирт трябва да бъда аз, разбира се! Мигар киртът има друга роля, освен да прави маймунски физиономии пред хората, за да ги разсмива!

- Вие сте глупаци! – крещеше кумларът. – Какво друго трябва да върши киртът, ако не да товари гърбицата си с хубави едри камъни, които да носи на великите съветници, та да могат те удобно и сполучливо да целят с тях народа, пък белким го утрепят, проклетият!...

В Лубили им се случиха две интересни неща. Едното бе вечерта на 22 ешарбун, когато спряха да лагеруват край голям храм на Огири. При това неколцина – вкл. Тендра и Раш отскочиха до храма с надеждата да попълнят запасите си от храна и вода. Ала какво бе учудването им, когато разбраха от високата кокалеста жена на входа, че, както се бе изразила, тук жени не се допускат! За разлика от тях мъжете явно бяха добре дошли, тъй като бяха приети и приветствани от четирите млади момичета, излезли да ги посрещнат, след като бяха извикани от вече споменатата жена.

Четирима от шестимата мъже обаче бързо излязоха, псувайки и смеейки се едновременно. Останалите двама се забавиха повече от час, като по обратния път разказаха, че две от младите жрици на Огири – вероятно две от същите тези момичета, които бяха излезли, за да поканят мъжете в храма, същевременно не допускайки вътре Тендра, – били толкова напористи, че просто не били в състояние да се измъкнат, без да ги дарят с благословията на Огири – сиреч без да се разделят с малка част от семенната си течност...

Второто интересно нещо, което им се случи в Лубили, бе огромното разхищение на кумлари, на което се натъкнаха в късния следобед на 23 ешарбун. Група мъже целеха с копия огромните животни, докато те препускаха и се блъскаха в едно заобиколено от широк ров кръгло пространство на стотина дрома от тях. Само докато минат край мястото, бяха убити най-малко 12 кумлара...

Прекосиха Лубили за четири слънца, а сетне, все под същото мрачно и стоварващо домари вода небе, поеха през Фиртуш и за три слънца стигнаха подстъпите на едноименната му столица и такава на цяло Тингано...

И във Фиртуш не липсваха интересни неща. В едно малко градче, през което минаха на 25 ешарбун и чието име бе Шигал, се устройваха гладиаторски двубои, като на едната от двете съседни арени се биеха мъже, а на другата – жени. Спряха да погледат, отвратени и същевременно поразени от чудовищната жестокост на двубоите. И макар да наблюдаваха битките едва не повече от половин час, един от биещите се мъже умря направо на арената вследствие от побоя, нанесен му от неговия противник, а двама други бяха изнесени в тежко състояние.

На следната сутрин – 26 ешарбун - едва бяха потеглили и навлязоха в относително голямо поселище, наречено Тицеко. Отново валеше, ала покритият базар бе пълен с тълпи от търговци и купувачи. На едно място се устройваха залагания, като залагащите бяха особено разгорещени. Привлечени от суматохата, Тендра, Раш и още петима от участващите в делегацията търговци се приближиха и, тъй като всички знаеха стандартен тинганиански – търгуваха предимно с тинганиани все пак, - успяха да разберат за какво е цялата работа. Установиха, че се залага на една от двадесет и четири възможности, като облогът бе кой на събранието на двадесет и четирите във Фиртуш през следващото слънце ще бъде избран за нов временно изпълняващ длъжността кирт. На всеки няколко минути приемащият залозите обявяваше резултата, като в момента убедително водеше Ома Переки от Адор Ран, следван от Нунцо Парвета от Юджили Таф и Шуджики Напан от Кайфу.

- Май Гуфо не ще да е човекът, с когото ще преговаряме – засмя се един от търговците в делегацията. – Бре, че бързо се променят нещата на тоя странен континент!

- Кой знае – усмихна се в отговор Раш, - може пък да го преизберат...

- Да бе! – обади се друг от колегите му. – Временно изпълняващият длъжността кирт, каквото и, Арунда, да означава това, бива преизбран за втори мандат!

Всички се разсмяха и тръгнаха да се връщат.

* * *

Когато високата градска стена на Фиртуш изплува всред мъглата на поредния порой, бе пладне на 27 ешарбун.

- Ама че време! – изруга прегърналият Тендра Варм Юмел Раш. – И в Абдала вали много през лятото, ама такова чудо не съм виждал!

- Тук обаче е доста по-топло, независимо от дъжда – забеляза тя.

И тогава... – тогава затънаха в един блатист участък, от който успяха да излязат едва след час, отправяйки се – най-сетне – по права линия към просналия се на не повече от два фандрома пред тях Фиртуш.

Когато стигнаха западната порта на града, минаваше два, а пороят бе намалял до кротко сипещ се ситен дъждец.

- Ама че работа! – изсумтя Демала, виждайки огромното струпване на въоръжени стражи пред портата. – То е било, било е, ама нито един от останалите четири пъти, когато съм идвал в тоя проклет град, не е царяла чак такава военщина!

- Че какво ни засяга това, шефе! – избухна един от търговците. – Ние да влезем, та да се видя на сухо и с чаша палумба в ръка най-сетне, пък войниците да си играят на война колкото си щат!

- Точно влизането може да се окаже проблем, глупако! – сряза го Демала и, сподирян от ругатните му, се отправи към портата. Върна се след по-малко от пет минути, заявявайки:

- Прави са ония, дето залагаха вчера. В момента се избира временно изпълняващ длъжността кирт и достъпът до града на външни хора днес е абсолютно забранен.

- Ами сега?! – разбесняха се търговците. – Какво да правим тука, в тая влага, през която се влачим вече десет слънца! Какво от това, Арунда да ги вземе, че си избирали временно изпълняващ длъжността кирт! Ако щат и там техния Пош ли беше да си избират, нас какво ни засяга това, та да не можем да влезем в града и да седнем в някоя кръчма на сухо!!!

След продължили почти половин час преговори единият от стражите склони да опита да се свърже с началника на градската стража. Върна се с един възрастен човек, който се представи като Рапас Гулаги, началник на градската стража във Фиртуш. След като изслуша Демала и придружаващите го четирима търговци, той от своя страна склони да опита да повика началника на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите.

Фидур Мас се появи към 4 и, след като също изслуша Демала и съпровождащите го търговци, за кратко се замисли. Сетне бавно кимна:

- Могат да влязат само членовете на делегацията – отсече. – Вие, г-н Демала и воините ви обаче ще останете извън границите на града до второ нареждане...

* * *

Когато най-сетне двадесетте търговци плюс Тендра влязоха във Фиртуш, минаваше 4.30. Качени на файтони и ескортирани от стотина стражи, те бяха съпроводени до красива пететажна постройка, в която бяха разквартирувани. Минавайки през града, нямаше как да не се впечатлят от огромния брой стражи, патрулиращи по улиците. Над Фиртуш тегнеше напрегнато – и дори плашещо с напрегнатостта си – очакване. Бяха успели да разберат, че заседанието на Съвета на двадесет и четирите е започнало в два и че – поне към момента на влизането им в града – още не е приключило...

Бе почти 6, когато Тендра Варм и Юмел Раш се настаниха в стаята си.

- Кой знае колко ще киснем тук, преди да се срещнем явно с новия кирт! – тросна се той.

- Какво ти пука, Юми, нали сме заедно, при това ни плащат! – нежно го погледна тя.

Той се усмихна, прегърна я и се загледа навън. И кой знае защо точно сега пред погледа му отново – за кой ли път – изникна образът на Ютан – Ютан, когото не бе успял да опази тук, на тоя проклет континент, в оная суха като смъртта пустиня Хеш.

А Тени – запита се, - ще успея ли да опазя Тени?! Ще успея ли да я опазя в този огромен град, в който дори един-единствен човек от собствения ни ескорт не бе допуснат?!

Отговор, разбира се, нямаше, ала въпреки това... – въпреки това той го знаеше, нали? Или щеше да я опази или..., или в противен случай щеше да умре с нея!

При тази мисъл спокойствието на лицето му се върна, той усмихнат се наведе към Тендра и впи устни в нейните.

Сега ще е любов – каза си, - тази нощ ще е любов..., - а утре... Е, утре си е утре и – поне засега – е прекалено далеч, за да се тревожим за евентуалните опасности, които крие, нали?!...

Спущено на 3 юли 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава VIII от книга втора.


Назад към част 4 на глава VII от книга втора

Напред към началото на глава VIII от книга втора

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта