Прелюдия към първия опит за роман на един драскач

И ето, най-сетне с глухо пращене черепът се откъсва от скелета! Вдигайки го, той издава победоносен вик, хвърля го в скалите и понечва да се отдалечи – разбира се, вече е забравил причината за обезглавяването – всъщност обезчерепяването - на трупа...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)

Очаквайте тук от 3 януари 2014 Преди войната - първия опит за роман на драскача Иван Бозуков (Хайван Торбалан). А сега, ето няколко подгряващи откъса от споменатата творба:

Откъс 1 – из Скръбното послание на умопобъркания

Мрак и светлина, нощ и ден, вледеняващ студ и опустошителна жега... - Редуваха се в объркана, несвързана последователност. Днес бе тук, утре – там, а после..., после някъде другаде без никакъв, нито един ясен спомен за вчера... Само бледи следи от смесващи се предита, топящи се като звездите в просветляващото утринно небе на днес, преди и то да се превърне в едно от същите тия неподлежащи на запомняне предита!

Луд – това бе думата, която произнасяха всички, колчем го срещаха, а рефлексът им бе да го заобикалят от възможно най-голямо разстояние. В очите им четеше съжаление и..., и нещо друго, нещо много особено, което искрено го забавляваше! Бе страх, разбира се, ала той нямаше как да го знае – та нали бе луд!

Не бе така със съжалението обаче – него го познаваше твърде добре, не като дума, като отношение. То му бе пръв приятел. Тъкмо благодарение на изпитваното към него съжаление понякога получаваше храна, а от време на време, в много редки случаи – дори сносна!

Вървеше. Струваше му се, че го е правел вечно и че вечно ще го прави, че това е единственото му предназначение, че се храни, за да върви и че друго на света освен вървенето няма и не може да има!

Понякога плашеше хората – обичаше да го прави. Не насериозно обаче – ей така, на шега!

Ето – възрастна жена се връща от кладенеца с пълна кофа с вода. Той застава на пътя й и, виждайки изписания на сбръчканото й старческо лице страх от него (просеката в скалите е тясна, не може да го заобиколи), прави оная физиономия, която неведнъж е обръщала в бягство и далеч по-млади и силни от нея хора! И тя... – тя направо примира от страх! Той обаче не е приключил с нея – съвсем не! Най-забавното тепърва предстои. И ето го най-сетне, ето го това най-забавно от всичките забавни неща... Той отваря уста и издава гърлен вик, гръмовно отекващ в тишината на пустинята! А жената си затуля очите с ръце, изпускайки кофата и разплисквайки я върху своите – и неговите – крака и се втурва назад, към кладенеца, от който само преди броени минути е тръгнала...

Да – страхът на хората от самия него го забавляваше, ала си имаше и недостатъци! Когато затанцуваше в очите им, от тях изчезваше дори най-малкият намек от съжаление! Ееех, да можеше хем да ги плаши, хем да изпитват съжаление към него и да му подхвърлят по нещичко за ядене, а ако е вкусно – толкова по-добре...

И ето – той отново върви, върви, върви... Върви предимно по тъмно, тъй като огненото кълбо – веднъж бе гледал в него, ала така и не го накара да изчезне: нещо повече, за известно време след това самият той не виждаше почти нищо! – излъчва нещо, което пари и изтръгва от него вода, която обаче – уви! – не става, съвсем не става за пиене!

Най-страшното бе, че огненото кълбо не излъчваше нито страх, нито съжаление! Просто си висеше, изкачвайки се по ослепителната синева над главата му, сетне увисваше точно над него, пръскайки огън и жупел и най-сетне, след цяла вечност, почваше да пада, да пада, да пада..., докато накрая прииждащият мрак го скриеше зад опожарената от самото него земя!

Понякога се изкушаваше да си помечтае, че, веднъж потънала зад земята, тая огнена топка повече няма да се върне, ала рядко, много, много рядко и напоследък още по-рядко...

Нощ – студено му е. От три слънца не е слагал нищо в устата си, ала, разбира се, той не знае, че са три слънца. Знае го стомахът му, който яростно къркори! При това бе имал възможност да предизвика съжаление, ала напоследък предпочиташе хората в страхливото им превъплъщение, а не в съжаляващата го тяхна форма...

И ето, свирепо търсеше нещо за ядене, макар прекрасно да знаеше – очите му го знаеха, не мозъкът, последният бе плетеница от свързани на късо електрически вериги..., - макар прекрасно да знаеше, че не ще открие, макар да бе точно толкова сигурно, колкото и самият факт, че бе луд, че тук, в пустинята, в единствения свят, който изобщо бе обитавал, храна нямаше, поне не и за него...

И тогава, освирепял от болезнената празнота в стомаха си – от глада, за който не знаеше, че е глад, - отвори уста и започна да вика! Викаше отчаяно, сърцераздирателно, неистово! Ала виковете му нито уталожиха празнотата в стомаха му, нито – разбира се – призоваха някого, у когото той да предизвика съжаление, за да бъде нахранен...

Не, вече не бе чак толкова студено – съвсем не. При това – подуши – отново бе почувствал онзи мирис, който... Хм, който какво? Нещо важно, нещо много, много важно, ала какво, той за нищо на света не можеше – нямаше как – да си спомни мириса на морето...

Продължаваше да върви, разбира се. Бе наясно – не, не знаеше, просто бе наясно, - че скоро, много скоро нещо ще му попречи да го прави и затова изпълняваше това свое единствено предназначение на тази земя, и то почти... с достойнство!

И ето: мракът се разкъса под напора на настъпващия ден и огромната червена огнена топка изплува от искрящата бездна, до чийто ръб се бе озовал!

Тази бездна го плашеше – плашеше го до смърт и го караше да вие от страх! Плашеше го, тъй като от нея се надигаха талази белота, които с оглушителен рев се стоварваха върху света – върху неговия изтъкан от слънце и мрак..., и скали..., и небе..., ивсе по-болезнена празнота в изтерзания му стомах свят...

Ето, огнената топка постепенно почва да се издига и да става все по-нетърпимо гореща. Пак – за кой ли път – погледна в нея, ала този път за малко, за много малко – някъде дълбоко в объркания му мозък се съхраняваше споменът за временната му слепота, след като го бе правил упорито в продължение на цяла вечност. Тя обаче не изчезна. Сетне премреженият му от гледането в слънцето поглед, пред който пробягваха и се сплитаха в завихрящи се спирали бели ленти, улови по-тъмния участък.

След малко навлезе сред тръните и се отпусна в сладостна дрямка, макар че огнената топка дори и тук, където бе частично защитен от прякото й излъчване, изтръгваше от тялото му потоци от вода, която не ставаше за пиене...

* * *

Тук, близо до бездната, скалите бяха топли дори в края на нощта. В стомаха му обаче бе пусто и студено! Празнотата – пак оная празнота, която напоследък все по-често се завръщаше – наново го глозгаше и го караше да вика и беснее!...

Ала ето – нещо се тъмнее там, в белотата на скалите. Дали то няма да запълни тая жестока празнота?

Тръгва с любопитство, почти забравил същата тая празнота, от която бе вил само до преди миг...

Навежда се и...

Да, тук между скалите наистина има нещо, ала нещо вонящо на лошо, на много лошо, което, ако не бе луд, би определил като парцал! Нищо – той сбърчва нос, макар вонята да не е в ноздрите му, а в забуленото му от вечен мрак съзнание, навежда се над това нещо и с лекота го отлепя от... – от едно друго нещо, което твърде много му напомня на човек.

Ала странно – той – този човек, от когото е изтръгнал нещото – не му се нахвърля, не си го иска. Той е с празни очи, взрени в нищото, макар да е насочил взор към звездите... При това очите не са очи, а само празни орбити, само безжизнени хлътнатини в оголен череп, а встрани от полуразпадналия се, изсушен от въздуха на пустинята скелет, белеят не ръце, а оглозгани кости!

Хм – казва си лудият, - дали нещо от всичко това става за ядене?

Бързо се разубеждава обаче – цялото това нещо вони, вони, вони – ужасно вони! Да, усеща вонята на нещото, ала не с обонянието си – каквото е имало да гние по трупа, отдавна е изгнило или е било изкълвано от лешоядите, - а с някакво внезапно събудено свое вътрешно сетиво, което го кара да изпитва погнуса от купчината кости пред себе си!

И в този миг погледът му се натъква на малката сребърна верижка около тънкия като клечка врат. Тя завършва с нещо кръгло и... – и много, много красиво, в което блести отразена светлината на звездите, пречупвайки се в набраздилите го линии и заврънкулки...

Той посяга и докосва това нещо – докосва го с благоговение, почти със страх. Ала въпреки страха си не го пуска – отказва да го пусне. Дори се оглежда да не би някой да дебне, за да му го оспори. Нещо повече – гърлено изръмжава, за да сплаши всичките си евентуални съперници...

И едва тогава, успокоен, се заема с нещото. Започва да го дърпа, при което черепът ту се вдига от скалите, ту отново с глухо потракване се стоварва върху им, клатейки се като пиян.

И той, макар че е луд, с някаква частица здрав разум в обезуменото си съзнание най-сетне проумява как трябва да се подхване тая работа. Проблемът, то се знае, е черепът.

И макар да не е ял отдавна – да, гладен е, ала в момента не усеща глада си, само блестящото нещо е във възпаленото му съзнание, - той не е слаб, даже никак. Привежда се още повече над трупа, хваща черепа с две ръце и почва да го дърпа, опитвайки да го изтръгне от скелета. Черепът обаче упорства, проклетият! Изтънелият от смъртта – човекът явно е мъртъв отдавна, поне от цикъл или повече – врат се чупи бързо, ала продължава да го държи свързан със скелета!

При това, изръмжавайки, лудият напряга всички сили, като сега вече едната му ръка е върху скелета, а с другата дърпа черепа...

И ето, най-сетне с глухо пращене черепът се откъсва от скелета! Вдигай ки го, той издава победоносен вик, хвърля го в скалите и понечва да се отдалечи – разбира се, вече е забравил причината за обезглавяването – всъщност обезчерепяването - на трупа.

И тогава съвсем случайно в периферията на погледа му отново попада верижката. Очарован – забравил е първото си очарование от нея, та затова сега му се налага да се очарова повторно, - той хваща блестящото кръгче в края й и дръпва, като този път тя се изхлузва от трупа и звънва в ръката му...

Радостта на лудия е неописуема. Той почва да скача и да вика и с някакъв рефлекторен жест, а не с мисъл, прехвърля верижката през главата си и тя увисва на собствения му врат...

Гледа я с няма почуда, а краката му го понасят все нататък и нататък, към онова, което най-сетне да запълни празнотата в стомаха му, защото след успешно изпълнената задача, за която, разбира се, вече е забравил, ала не и за резултата, на който се любува в момента, тя наново е започнала да напомня за себе си...

Откъс 2 – из Сърцата на смъртта

Застанали в кръг, осмината грохнали старци, част от които само до преди цикъл бяха били млади хора в разцвета на силите си, започнаха да се съсредоточават.

Това е деветдесет и седмият път, когато участвам в зареждането на сърце – припомни си 29-цикловият Айгар Каргасо, докато потъваше в изсмукващата силите му забрава – и да издържа още най-много 20-30 пъти.

Какво ли не прави човек за пари! – за кой ли път се зачуди загледаният в отдаващите енергията си на поставения в средата на оформения от тях кръг мъже поглъщателен камък пломбировчик на сърца Елил Нукра. – И като се замисля – потръпна той, - че можех да съм на тяхно място, ако не ме бе сполетяло щастието да се оженя за дъщерята на шефа, обхваща ме ужас!

Нукра стоя загледан в обречените в продължение на две-три минути, след което пое по извеждащата го на полянката с езерцето горска пътека тук, в подножието на Каешиците. При това хвърли поглед към потъналите в сняг върхове, чудейки се:

О, Арунда, какво ли им е на онези във Фалмеки – цял цикъл нито един топъл ден, а вечно мраз и снегове!

Излизайки на полянката с езерцето и освежен от внезапно бръсналия лицето му студен планински ветрец, Нукра се самоизключи от случващото се там, около поглъщателния камък. Вече над 10 цикли бе пломбировчик на сърца и – Уви! – отдавна бе претръпнал към нещастието на дарителите. Арунда, та те напълно доброволно се бяха съгласили да отдадат енергията си за зареждането на сърца! Нещастие ли бе тогава това, което им се случваше?! – Естествено, че бе нещастие! Бяха се съгласили, ала не защото искаха да даряват жизнената си енергия на поглъщателни камъни, а защото семействата им бяха прекалено бедни, за да оцелеят без саможертвата им!...

Когато стана време да се връща, Нукра пое по пътеката бавно, почти машинално.

Още най-много 10 минути и всичко ще приключи – каза си, непропускайки да се запита: - Дали този път ще има смъртен случай?

Уви, оказа се, че има. Бе се споминал тъкмо Айгар Каргасо – същият, който само до преди малко от час се бе надявал да изкара още 20-30 зареждания. Сърцето му не бе издържало.

Нукра просто констатира смъртта, повика помощниците си да извлекат трупа, заръчвайки им да пратят известие до семейството на починалия и се зае с пломбирането на зареденото сърце. Би било прекалено, ако се кажеше, че прие смъртта на дарителя много навътре. Е, стана му малко неприятно, но нищо повече.

Той отиде до една вдлъбнатина в скалите, наведе се и взе оттам тежките метални щипци, с които прихващаше нажежените до бяло новозаредени камъни и забърза към току-що готовия такъв. Прескочи един от едва сега почващите да се размърдват седмина – трупът на Каргасо вече бе отнесен – и се насочи към камъка. Сетне внимателно го докосна с щипците, прихвана го отдолу и, напъвайки мишци, го вдигна, поставяйки го на подложката, където щеше да го пломбира. След това захвана да го върти и обръща – явно търсеше нещо по него. При това, продължавайки да го оглежда от всички страни, ядосано изпсува:

- Арунда мили!, не е достатъчно мек! Едва ли ще издържи повече от 300-400 курса до Тингано и обратно!

Сетне се подвоуми, след което сви рамене:

Какво пък толкова! – каза си. – Така и така корпусът на кораба, на който ще го монтират – независимо какъв ще е, – едва ли ще издържи повече от 200, максимум 250 курса, така че защо да не го пломбирам!

И той наново се зае с процедурата, като изруга още няколко пъти, докато накрая мерна прогарящия ретините лъч. Макар постепенно да изстиваше, върху изпълнения сега с енергия, па макар и не докрай поглъщателен камък - явно клетият Каргасо се бе споминал още в началото на зареждането, - личеше всмукваща погледа едва забележима ослепително бяла точка. Гледащият към камъка непредубеден наблюдател можеше – и дори съществуваше голяма вероятност – изобщо да не я забележи. Не бе така обаче с пломбировачите, особено с добре обучените такива, сред които бе и самият Нукра. През цялото време на обучението им те биваха приучвани най-вече и преди всичко към това. Останалото бе прекалено лесно, за да се изисква специално обучение за него.

Веднъж фиксирал точката, Нукра напрегна взор и, когато го стори втори път, махна с ръка на човека с вретеното. Онзи бързо му го подаде, а пломбировачът го заби точно в ослепително бялата миниатюрна точица върху камъка, почвайки да го върти с голяма скорост. При това вретеното за миг се поколеба, сетне почна – изпървом бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо – да потъва в камъка, докато накрая навън остана само крайчето му. След това Нукра взе от друг свой помощник специално изработената за пломбиране на поглъщателни камъни тапа, постави я върху крайчеца на вретеното, зави я доколкото можеше с голи ръце, след което пое поднесените му от трети негов помощник клещи, с които я дозави. Щом се увери, че всичко е свършено както трябва, той взе щипците, с които бе вдигнал камъка и го бе поставил на поставката за обработка, почука неколкократно по повърхността му, при което се чу глухо кънтене. След това, доволен, го събори обратно на земята, като при сгромолясването си вече пломбираното сърце мощно избумтя.

Приключил, Нукра се загледа към идващата нова осмица и към последните двама от предишната, които помощниците му извличаха поради безпомощното им състояние, за да могат другите да застанат на мястото им. При това, гледайки пломбировача, един от новопристигналите се осведоми:

- Разбрах, че това е било последното зареждане за някого?

- Да – кимна Нукра. – Беше Айги.

Сетне, загледан в двамината, които търкаляха новия камък към мястото на зареждането и към други двамина, освобождаващи терена от вече заредения и пломбиран такъв, побърза да се отдалечи. Да, бе свикнал със смъртта – пред очите му си бяха отишли много хиляди дарители. Тя обаче – Уви! – продължаваше да го натъжава, макар, разбира се, далеч не чак толкова много, колкото в началото. Вярно – някои от дарителите изкарваха по над 200 зареждания – сиреч по два, даже три цикъла. Ала това бе абсолютният максимум за всички, освен, разбира се, за Арунда знае защо устроените по друг начин обучители на дарители. Всъщност ключово в това отношение бе първото зареждане. Успееха ли да се включат веднъж, вече бяха обречени – неминуемо, безвъзвратно и окончателно обречени! Ако не им предоставеха нова възможност да участват в зареждането на сърце, щеше да ги убие нуждата да го правят – при това стотици пъти по-бързо!...

Тъжно нещо е животът! – въздъхна Нукра, излизайки на полянката с езерцето. – Друго освен него обаче – Уви! – няма! И нека верующите с блеснали очи да ми разправят, че имало било Арунда, а с него – и живот след смъртта! Да дойдеха на мястото ми и да станеха свидетели на няколко смърти по време на зареждане в рамките на едно-едничко слънце, друг акъл щеше да им „текне”! Да – тръсна глава, засмивайки се скръбно, - нека дойдат! Нека дойдат, пък аз с готовност бих се цанил да чета с подчертано напевен глас глупостите, наричани от тях „молитви към Арунда”!...

- Този път Айги, а, Ели? – сепна го нечий глас, при което той рязко се извърна, озовавайки се лице в лице със стария обучител на дарители Фагит Полас.

- Уви, Фаги! – със съжаление констатира пломбировачът.

- Когато минах двеста и петдесетото си зареждане и окончателно се убедих, че няма да умра – почна да рови из джобовете си Полас, - това, което изпитах, не бе радост. Е, и такава имаше, но малко, някак между другото. Това, което почувствах, бе безмерна тъга за ония, що умираха и заради евентуалната ми бъдеща обреченост да ги тласкам към смъртта!

Нукра не каза нищо. Просто стоеше небрежно загледан в преравящия джобовете си обучител на дарители. Не бе особено изненадан, когато установи, че накрая онзи извади фишек зурп.

Откъс 3 – из Писмото

Днес – реши Николас/Фирсала, - ще го направя днес.

Бе прохладна утрин в началото на лятото, която вещаеше поредния прекрасен слънчев ден. Реши преди да се заеме с черното устройство да се разходи в градината, а може би и в горичката край селото...

Пъхнал устройството в джоба си, вървеше умислен по пътеката и внезапно я видя.

- Фирсала! – някак гузно му се усмихна Сена. – Тъкмо исках да поговорим.

- Да отидем в гората, толкова е хубаво! – предложи той. Тя сви рамене и тръгна до него.

Навлязоха дълбоко сред дърветата, чиито гъсти корони от листа тайнствено шептяха. Спряха на малка полянка и се настаниха на един дънер. Край тях жужаха насекоми, а отвсякъде се носеха омайващите песни на горските птички...

- Искаше да ми кажеш нещо – с натежал от тъга глас й напомни той. Струваше му се, че знае какво ще е то и – уви – се оказа прав:

- Фирсала... – плахо започна тя и го погледна право в очите. Сетне се поколеба, преглътна и продължи: - Може би ще ми се смееш, но..., разбираш ли..., ти ме правиш щастлива по начин, който не мога да разбера...

Цялата трепереща от напрежение, тя спря и го загледа очаквателно. Той й кимна окуражително.

- Искам да кажа... – промълви тя. – Искам да кажа, че..., ако можех..., така, де..., ако ти бе обикновен човек, а не... О, Арунда, не знам как да се изразя!...

- Можеш да ми кажеш всичко – успокои я той, обгръщайки раменете й с ръка. – Говори спокойно и не се притеснявай от реакцията ми. Каквото и да ми кажеш, ще те разбера. Обещавам ти!

Тези му думи й вдъхнаха нужната смелост:

- Виждаш ли – с по-спокоен глас продължи тя, - ако бе обикновен човек, сигурна съм..., не ме разбирай погрешно..., сигурна съм, че..., че..., е, че щях да се влюбя в теб... Дори... – тя спря и някак виновно го погледна: Дори сега, дори като знам, че си Фирсала, ако ме искаш...

Неизреченото бе повече от ясно. Той почувства, че целият му свят се сгромолясва нейде в бездната на една прекалено дълго отлагана – и затова неподозирано силна сега – страст. Опита да се овладее. Не успя. Погрешно изтълкувала мълчанието му, Сена внезапно се отдръпна и... се свлече на колене пред него:

- Прости! Прости ми, Фирсала! - простена тя. – О, Арунда, да знаеш само колко съжалявам!...

Той нежно я повдигна от земята:

- Нали ми обеща – там, на кораба, - че никога няма да го правиш – напомни й той. Тя си спомни и мигом бледа, ала безценна, защото бе предназначена единствено за него, усмивка, озари лицето й.

Знаеше, че цял живот ще благодари на Бога, Арунда или както там го наричаха за този миг, за тази нейна усмивка, за невероятния шанс да е с нея, пък било и за кратко...

Той се стегна – трябваше, просто нямаше друг начин. Тя му бе подала сламката, за която да се залови, за да унищожи с един-единствен удар упоителното настояще, в което бе живял през последните няколко месеца. Но думите, които изрече, не съответстваха на това му намерение – поне не по начина, по който той искаше:

- Фирсала е обикновен човек – сам не повярва на изявлението си той, но не можеше, просто нямаше как да се спре. – Арунда е самата доброта и се отнася с разбиране към човешките слабости. Фирсала харесва Сена, харесва я много повече, отколкото самата тя предполага...

Сена го слушаше като омагьосана, а на лицето й отново разцъфтяваше така обичаната от него усмивка.

- Да, Фирсала има съвсем същите чувства като обикновените хора..., като Сена... – продължи той, а сърцето му се късаше. – Фирсала обаче не може да послуша сърцето си. Мисията му е друга. Той е обречен на Арунда и... и...

Тук той се прекъсна сам и отново обгърна раменете на Сена с ръка, а тя продължаваше да го гледа очаквателно. Усмивката й обаче се бе стопила:

- Фирсала би искал повече от всичко да прекара живота си – и безброй други животи – със Сена – окончателно разби сърцето си той, - ала дългът не му позволява!...

Бе го казал, просто бе изрекъл заклинанието, което със смазваща безвъзвратност щеше да предопредели бъдещето му. Не искаше да продължава, ала бе започнал и вече не можеше – нямаше право – да спре:

- Сена е щастлива, че е обикновено момиче. Тя ще си намери някой, с когото ще бъде щастлива. Фирсала би искал – о, как би искал само – това да е той! Това обаче е невъзможно и от тази невъзможност сърцето му се облива в кръв!...

В погледа на Сена за миг се бе мярнало отчаяние, сетне той прочете примирение и разбиране. Тя бавно се отдръпна от него. При това той се почувства почти непоносимо виновен пред нея и наново протегна ръка и я прегърна. Тя не го спря. Тогава... тогава всичко в него закипя и той внезапно я привлече към себе си, а устните му потърсиха нейните. Шокирана, тя първоначално се стегна, сетне постепенно се отпусна в ръцете му:

Сена, моя малка Сена, само ако знаеше! – плачеше сърцето му, докато мостовете на близостта им се късаха в тихата тъга на тая последна ласка...

Дойде на себе си много по-късно – някъде дълбоко в гората. Бе вървял безпаметен и не знаеше колко време е минало. Чувстваше се опустошен и напълно изцеден. Сега вече можеше да го направи...

Бръкна в джоба си и извади черната кутийка. Погледна я. Имаше чувството, че в ръцете си държи змия. Реши, че след като подаде сигнала, ще я хвърли някъде, пък дано...

Тази мисъл го накара да се почувства виновен и той, държейки устройството в едната си ръка, посегна към него с другата. Тя като прекършена увисна над кутийката, поколеба се, сетне...

Направи го като на сън. Няколко драскотини с нокътя и... – обратно у дома, с горчива ирония си спомни той пренесеното чрез това проклето устройство съобщение. Досущ като долнопробна реклама на някоя от корпорациите в конфедерацията...

Погледна кутийката с други очи. Странно, сега, след като го бе направил, му бе станало някак по-леко... – и по-тъжно, разбира се, много по-тъжно...

Поколеба се, сетне прибра устройството обратно в джоба си и прегърбен, с отпуснати рамене, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде...

А сигналът вече пътуваше през хиперпространството към невъобразимо далечното си назначение на почти два милиарда и половина светлинни години от тази прекрасна планета, която той измамно бе припознал като свой нов дом. Скоро и той – Николас, Фирсала или както и да го наричаха – също трябваше да отпътува. Трябваше да се върне при омразната капсула на космическия си затвор,, за да срещне там своето бъдеще – бъдеще, в което като зловещи привидения плуваха сенките от едно минало, с което той наивно си бе въобразявал, че е скъсал.

Откъс 4 – из Варварски набези и разрушени храмове

- Дагета е избягал! – извиси глас някой. – Избягал е с цялата си престъпна шайка!

- Ууу! – зави множеството. – Да го обесим! Да му изтръгнем сърцето! Да го разкъсаме като проклетия Арто!!!

- Ама първо трябва да го догоним – сети се някой, като напомнянето му бе последвано от ново мощно Ууу!.

- Дайте първо да видим защо не могат да ни опазят! – мощно прогърмя гласът на млад, около 25-циклов мъж, току-що излязъл пред множеството точно пред главната порта на централния храм на Арунда във Видара. – Все настояват, че нямало пари! – придаде допълнителна мощ на и без това мощния си глас той. – Все ни убеждават, че правели всичко възможно!!!

- Ууу! Ууу! Ууу!!! – наново зави тълпата.

- Знаете ли, – продължи да се дере младежът, че крайбрежието на града ни се охранява само от 17 кораба! Представяте ли си само от някакви си нищо и никакви 17 корабчета!!!

- Ууу! Смърт! Смърт на Дагета и шайката му!!! – продължаваше да се превъзбужда множеството, което вече бе нараснало на над 100 000 и едва се събираше на претъпкания площад.

- Попитах ви дали знаете защо не могат да ни опазят – прогърмя гласът на младежа, който влагаше всичко от себе си в опитите си да надвика тълпата. – Не могат да ни опазят, скъпи нещастни приятели, заради всичко това! – при тези си думи той простря ръка към извисяващия се зад гърба му храм на Арунда. – Кажете ми колко кораба могат да се екипират със сигурно милионите вегели, пръснати за построяването на това чудовище и за угояването на над стоте му служители!!!

Това бе капката, която преля чашата. Никой не видя кой хвърли първия камък. Видяха само как един от прозорците на втория етаж на пететажното религиозно сдание се пръсна и чуха трясъка на сипещите се стъкла. Сетне цялото множество, всички като един, се втурнаха към портите му като мощна неудържима вълна и ги изкъртиха направо с телата си, нахлувайки в сградата и трошейки и ломейки къде каквото сварят. По пътя си пометоха и убиха по особено жесток начин четирима от служителите на учреждението, а когато някой извика:

- Да го запалим!,

одобриха с мощни възгласи.

Не бе изминала и минута и един от тълпата хвърли горяща главня в оплячкосаното помещение за молитви, при което множеството взе да се изсипва навън по всевъзможни начини – някои през изкъртените порти, други през изпочупените прозорци.

Храмът лумна за броени минути под дивите възгласи на побеснялата тълпа, която с перверзно наслаждение наблюдаваше как пламъците изпепеляват вътрешността му.

- Хайде към сградата на ООПГ! – извика някой, когато първоначалният ентусиазъм от запалването на храма почна да попреминава.

- Към ООПГ! Към ООПГ! Към ООПГ!!! – поде възгласа му тълпата и се втурна да излиза от площада, при което десетки от множеството бяха стъпкани.

По пътя към сградата на ООПГ бяха съсипани и подпалени още два храма на Арунда, като и пред двата тълпата се спря за по няколко минути, за да се полюбува на делото си. Излишно е да се споменава, че съвсем същата бе и участта на сградата на централното управление на ООПГ, до която множеството стигна към обяд. Лумнала като факел, тя обаче вече не можеше да възбуди тълпата толкова мощно, както при предхождащото този акт запалване на трите храма на Арунда, особено на централния такъв. Тя просто бе озверяла, бе се наситила на кръв и сега, уморена от подвизите си, бе изгубила поне част от енергичността си.

А над горящите храмове и над потъналата в пламъци сграда на централното управление на ООПГ бяха надвиснали оловносиви облаци, от които, тихо и безметежно, наново се сипеше сняг.

Откъс 5 – из Единственият оцелял

Изтръгнал се от спомените си, той се ослуша. Внезапно бе доловил нещо – някакъв все още твърде слаб, ала вече осезаем шум, някакво далечно боботене, за което отначало помисли, че са вълните на океана:

Странно – повдигна рамене, - такива гигантски вълни в толкова тихо време! Пък и – хвърли поглед към един от измервателните прибори, останал от предвожданата от Верлаац жалка тяхна експедиция... – пък и океанът би трябвало да е на не по-малко от два-три километра - или, както казват местните, фандрома – на север!

В този миг установи, че боботенето иде не откъм мястото, където трябваше да е океанът, а от тъкмо противоположната посока – от юг! И тоз час изстина от ужас:

Господи – досети се за естеството на връхлитащото го бедствие, - аданар!

Досега на два пъти с хората от кервана му се бяха натъквали на тоя чудовищен пустинен вихър, вдигащ във въздуха и въртящ в свредел огромни камъни и дори малки скали, ала само от разстояние! Вторият път дори бе успял да позиционира един от приборите си от кораба и бе измерил надхвърлящата 500 километра в час скорост на вятъра в него!

След кратка консултация с приборите си успя да установи, че аданарът е на около 10 километра на юг, че се движи право в неговата посока и че скоростта на вятъра в епицентъра му е над 450 километра в час и бързо нараства!

За миг застина в нерешителност, сетне пришпори кумлара си право на север, към океана.

Океанът не ще ме спаси – даваше си сметка, заслушан в засилващото се далечно боботене, което постепенно прерастваше в тътен, - ала, по дяволите, да бягам е единственото, което мога да сторя в този момент!

Едва сега си даде сметка защо кумларите бяха толкова неспокойни още при потеглянето преди около час. Очевидно изострените им сетива бяха доловили приближаващото бедствие. Първоначалното им безпокойство обаче явно бе прераснало в ужас, защото те препускаха като обезумели тъкмо в посоката, в която ги пришпорваше.

Междувременно тътенът зад гърба му все повече се усилваше, преминавайки в грохот. Въпреки страха си, той посмя да се извърне и гледката, изпълнила погледа му, направо го втрещи!

Към него с огромна скорост приближаваше, изпълвайки все по-голяма част от обсипаното с едри звезди небе, черен облак, в който проблясваха мълнии! В потвърждение на предположението му, че светкавиците в облака бяха мълнии, дойде оглушителният трясък, който тъкмо в този момент се разнесе от зиналата чернота!

Обладан от атавистичен ужас, той безсмислено пришпорваше кумлара си, като, веднъж погледнал назад, не можеше да събере смелост да го стори повторно! А пред него – все същият пейзаж: скали и пясъци, пясъци и скали и никакъв, абсолютно никакъв океан!!!

А шумът зад него растеше ли, растеше, като в един момент стана толкова мощен, че сякаш идваше от всички страни! И тогава – О, чудо!..., - тогава зърна тъмната линия на океана!

Неволно погледна нагоре – имаше чувството, че стихията вече го връхлита – и установи, че сега и над главата му, а не само зад него, небето е станало черно като пропаст! Тогава със страхотен трясък някъде много близо до него избухна ослепителна мълния, която почти го оглуши! Започна да се озърта на всички страни – пред него, на не повече от стотина метра – все още коварно тихият тъмен океан, зад и сякаш навред край него – вилнеещият аданар, над него сипещите се чудовищни мълнии!!!...

И тъй като нямаше какво друго да направи, започна да вие от страх, като между временно бе завил, тръгвайки успоредно на тъмната линия на океана!

Господи, този път вече няма, няма, няма, наистина няма какво да ме спаси!!! – повтаряше си в някакъв безумен унес, търсейки с поглед и той не знаеше какво – някаква скална грамада с евентуална пещера може би! При това бе абсолютно наясно, че такива по сами брега на океана се срещат рядко и че, дори да се натъкнеше на такава, просто нямаше да има време да се скрие!!!

И тогава... – тогава погледът му попадна на нещо тъмно в мрака, на някаква каменна грамада, внезапно изплувала пред очите му! При това тази грамада почна да расте и да се разширява и за миг – ала само за миг – той се изкуши да си въобрази, че е къща!

Не! – почти примирил се с вече връхлитащата го гибел опита да разсъди трезво, - няма как да е къща, просто няма как на това място, на този самотен скалист бряг по крайбрежието на пустинята да има каквото и да било нещо, поне смътно наподобяващо на къща или на каквото и да било друго убежище!

При това примигна, за да стопи миража (не искаше да се теши с напразни надежди!), ала... – О, Господи!..., – ала той, миражът, не само че продължаваше да изпълва очите му, но и все повече растеше, растеше, растеше, докато накрая, оглушен от бурята и ослепен от все по-често падащите мълнии, той почувства внезапно дръпване, като в първия момент помисли, че стихията вече го е връхлетяла, а едва след това, падайки от гърба на кумлара, си даде сметка, че животното трябва да се бе препънало в нещо!

Падна тежко, ала, въпреки болките в жестоко натъртения си гръб, тутакси скочи на крака, поглеждайки зад себе си! И това..., това, което видя, отне дъха му и се вряза в паметта му за цял живот!!!

Аданарът – бе по-злокобен, неописуемо по-злокобен, отколкото си го бе представял – бе пред него! Представляваше ечаща и бумтяща грамада от чернота, поглъщаща всичко по пътя си, която тъкмо в този момент връхлиташе връз влачената от кумларите му натоварена със строителни камъни каменна платформа! Достигайки я, аданарът я сгъна като хармоника, при което намиралите се само до преди миг върху нея строителни камъни се разлетяха като прашинки, а кумларите – тези огромни обитатели на пустинята – бяха вдигнати във въздуха и всмукани в чернотата като перца!!!...

Напред към съдържанието на книгата

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта