Книга втора, част първа, глава III – 4
Тъпанар Дрънкар: Едва ли е възможно грандиозно начинание, чиято съдба да е много по-различна от тази на експедицията на Гендар Верлаац! Гладът не е единствената заплаха за оцелелите участници в последната. Те обаче няма как да го узнаят навреме. Късметът все пак ще споходи едного. Ала дали „зиналите” над него небеса не ще го погубят по-късно?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Единственият оцелял
Няколко дни след трагичната гибел на предводителя им Гендар Верлаац и – по всичко изглеждаше – след тази на Хиндер Сафаро и Елорио Габор, шестимата оцелели се бяха събрали в непоправимо повредената след жестокия си сблъсък със земята совалка. Точно в този момент четирима от тях – Сотер Енгана, Калитер Фунга, Ландор Браникар и Маркел Сибони – се бяха облегнали удобно в четири разположени едно до друго кресла в задната част на летателния апарат, а останалите двама – Сендера Тамато и стенещият в обятията й Елали Фаргош – се бяха разположили направо на пода, като тя хлипаше и тихичко му говореше нещо.
Най-покрусен от шестимата като че бе микробиологът – впрочем вече напълно и безвъзвратно бивш микробиолог – Сотер Енгана, който, въпреки усилията си, просто тотално се бе провалил в опита си да се пребори с взривообразната гангрена на Фаргош в следствие от счупването на ръката му при кацането (всъщност бе много по-точно да се каже падането) им в онзи зловещ ден преди пет денонощия, за който никой не искаше да си спомня. Бе опитал, Бог му бе свидетел, че бе опитал всичко, даже и невъзможното, ала тук – в огнения ад, в който се бяха преселили само преди по-малко от седмица – и при липсата на необходимите му за овладяването на инфекцията медикаменти и апаратура, бе точно толкова безпомощен пред болестта, колкото би бил и някой нищо неразбиращ от медицина лаик!
За пореден път си припомняше светкавичния начин, по който се бе развила проклетата инфекция. Само за два дни ръката на Фаргош бе загнила и се наложи да я отреже. Уви, това не спря инфекцията – тя се бе разпространила по цялото тяло и ето - днес или най-късно утре - Лали щеше да умре!
В разгара на внезапно връхлетялото ги бедствие, и особено след като бе станал свидетел на самопожертвователната постъпка на Фаргош в стремежа му да предпази Сенди в момента на сблъсъка им със земята, увлечението му по нея – по Сенди – бе започнало да му изглежда като детинщина, като нездрав сън на побеснял маниак. Другото бе важно сега, а именно (почти) невъзможното – те, петимата, които щяха да останат след смъртта на Лали, някак да оцелеят и да заживеят в тоя безкрайно чужд и враждебен спрямо тях свят...
Как обаче? – питаше се, ала отговор, разбира се, нямаше.
* * *
Лали умря същата вечер. Едва откъснаха от трупа му почти побъркалата се от мъка Сенди, която цяла нощ и до късно на следващия ден не спираше да вие и да го оплаква, при което лицето й се сбръчка и заприлича на това на старица. Тримата – самият Енгана, Фунга и Сибони, придружени от опечалената Сенди – още същата нощ изнесоха тялото му и го погребаха в пустинята, като единственото, което успяха да сторят, бе да го положат в една долчинка и да го затрупат с камъни.
Нощта бе студена и по обратния път – с изключение на Сенди, която се стремеше колкото се може по-дълго да остане възможно най-близо до трупа на любимия си – бързаха, за да се приютят в поне донякъде предпазващата ги и от убийствения пек денем, и от свирепия студ нощем совалка.
Крачейки редом с останалите двама мъже, Маркел Сибони внезапно осъзна, че като че бе единственият от петимата (включваше и останалия в совалката Браникар, разбира се), запазил здравия си разум. Останалите четирима просто гледаха как да продължат съществуването си, па било и само с ден повече, без въобще да мислят дори и в късата перспектива на една-едничка седмица, пък какво оставаше за повече. Не бе така обаче с него. Той с брутална яснота съзнаваше, че скоро – след два, три, максимум пет дни, когато продуктите им в хладилната камера на совалката, за щастие работеща с резидентно захранване, необвързано с взривилите се в пустинята двигатели на летателния апарат, почнеха да се изчерпват, пред всички тях щеше да зейне страшният въпрос:
А сега накъде?!
и че по всяка вероятност нито един от останалите трима не ще успее да му даде задоволителен отговор.
Да – каза си, - мъката си е мъка (тъгата ми по Елорио е не по-малка от скръбта на Сенди по Лали), ала животът си е живот и бъдещето, единственото възможно бъдеще, в което няма място нито за Елорио, нито за Елали, нито за Верлаац, нито за Сафаро, ни заставя поне да опитаме да намерим начин да оцелеем! Добре – тръсна глава, ускорявайки крачка, гонен от идещия от пустинята вледеняващ полъх, - другите не могат – или не желаят – да се замислят за възможните изходи от катастрофалната ситуация, в която сме изпаднали. В такъв случай единственото, което ми остава – ни остава, поправи се, - е с този проблем да се заема аз...
* * *
Останалите, естествено, бяха връхлетени от мисълта за бъдещето в последния възможен момент – едва пет дни по-късно.
- Имаме продукти за още не повече от десетина дни – унило отрони Енгана, докато обядваха в почти непоносимата горещина. Бяха опитали да затворят отворилия се при твърдото им приземяване люк на совалката, ала успяха само силно да го притворят и затова жежкият въздух на обкръжаващата ги сякаш безкрайна пустиня нахлуваше безпрепятствено през процепа.
- Мисля, че трябва да стигнем до морето – обади се Сибони. – Разстоянието не е чак толкова голямо – поне приборите показват, че то е на малко повече от 150 километра на север.
- Седмица, а може би малко повече? – почна да изчислява на глас Фунга.
- Толкова – кимна Сибони, радостен, че най-накрая се бяха замислили за бъдещето.
- Е, добре – намеси се покрусената Сенди, - ще стигнем океана, а след това?
- А ти какво искаш, тука ли да стоим! – тросна й се Фунга. – Просто да стоим и да се оставим жегата, гладът и жаждата да ни довършат, така ли!
Тя не отговори. Просто продължи да се храни с каменно, обладано от потресаващо безразличие изражение.
- Предлагам да тръгнем още утре – включи се в разговора Ландор Браникар, - освен, разбира се, ако не сметнете тази идея за чиста проява на браникаризъм – неуместно опита да се пошегува той. Никой, естествено, не се засмя.
* * *
Потеглиха вечерта на следващия ден. Тръгнаха рано – горещината все още се излъчваше от сякаш прихлупващите ги отвсякъде скали.
Макар да бяха вървели цяла нощ, бързайки при това, призори откриха, че са изминали едва по-малко от седем километра. Нямаше как да е иначе, тъй като често им се налагаше да заобикалят непроходими участъци.
Имаха късмет малко преди зазоряване да открият малка пещера в едно скално струпване, в която решиха да прекарат поредния непоносимо горещ ден и да продължат в началото на следващата нощ...
* * *
В края на десетата нощ от началото на прехода си бяха изминали едва 2/3 от пътя към океана, а храната и водата им бяха на привършване.
- Пет литра вода, два килограма сухари и един килограм хранителни блокчета – обяви Калитер Фунга, когато спряха за дневната си почивка в подножието на един скален хребет.
- Това колко дни означава, Кал? – запита с треперещ от умора глас Ландор Браникар.
- Не повече от пет, ако пестим жестоко – тутакси уточни Фунга.
- О, Господи, кога ще свърши цялото това мъчение! – простена Сендера Тамато, въртейки между пръстите си поредното хранително блокче.
- Алтернативата е просто да се оставим на лешоядите – свивайки рамене, ала със съчувствие в гласа й припомни Сотер Енгана, сякаш тя не знаеше това. – Видях, че има и такива.
- За големите птици, дето зърнахме вчера сутринта ли говориш? – осведоми се Фунга.
- Да, за тях – потвърди Енгана.
- Ама ние въобще не знаем дали са лешояди и изобщо какви са... – понечи да влезе в спор Фунга.
- По дяволите, кретени такива! – внезапно се разяри Сендера Тамато, разтрошавайки със замах хранителното си блокче о един от камъните около себе си. – Аз пък искам да умра, на ви сега, и никой не е в състояние да промени решението ми! Каквото и да ви говори човек, вие все едно си знаете: да оцелеем, да оцелеем, да оцелеем!!!... – Сякаш наистина е голям келепир да оцелееш в ада, в който сме!!!
- Успокой се, Сенди! – тихо я прикани Енгана.
- Да се успокоя, така ли, Соти! – още повече се разяри тя. - Да се успокоя или какво – ще ме убиеш?! Чудесно, убий ме тогава!!! Убий ме, също както уби Лали! Сякаш не знам, че го направи нарочно! Сякаш от самото начало на пътуването ни не забелязвам как ме гледаш!!!...
Във внезапно настъпилото мълчание Фунга тихичко прикани:
- Успокойте се, моля ви!
- Няма да се успокоя, докато не оставим тоя шибаняк да пукне сам като куче! – не мирясваше Тамато, сочейки Енгана.
Господи! – простена вътрешно Енгана. – Нима това е същата жена, в която се влюбих по време на пътуването!
- Спри, Сенди! – намеси се Браникар. – Не чувстваш ли, че не знаеш какво говориш!
- Айде стига и ти с твоята вечно неуместна зевзехщина! – шибна го гласът й. – Ако щеш, остани с него – при това тя отново кимна с глава към Енгана, - та да се пържите заедно в ада!
- Господи, няма ли най-сетне някой да я накара да млъкне! – тихичко процеди излегналият се направо върху студените в тоя предутринен час скали Фунга.
- Точно така, Кал! – не пропусна да чуе репликата му тя. – Накарайте ме да млъкна! А за да го сторите, просто ще трябва да ме убиете, защото... – защото няма да млъкна, изобщо няма да млъкна преди това!!!
Сибони направи знак на Фунга да мълчи. Последният проследи движението на ръката му, повдигна рамене и се обърна на една страна.
- Викай си тогава, щом ти харесва! – тросна се Браникар.
Тя обаче внезапно се бе умълчала и, разтърсвана от тихи ридания, бе им обърнала гръб.
* * *
Продължиха да се влачат сред скалите още две нощи, като в края на втората Фунга прошепна на Сибони:
- Не пестим достатъчно. Провизиите ще ни стигнат още за не повече от денонощие!
- Какво да направя, като всички с изключение на нас двамата се държат така, сякаш искат възможно най-бързо да умрат! – с пресъхнало от жестоко измъчващата го жажда гърло безпомощно разпери ръце последният. – И ние с теб сме гладни, нали така – продължи след кратка пауза, - много сме гладни! По дяволите, та аз вече не чувствам стомаха си, дори..., дори престанах да усещам глад!
- Мислиш ли, че имаме дори минимален шанс? – откровено се обърна към него Фунга.
- Щом сме живи, значи имаме – безрадостно се усмихна Сибони. – Един господ знае обаче дали това изобщо има каквото и да е значение за когото и да било от нас!
* * *
Когато се събудиха на следната вечер, с изумление и потрес установиха, че Ландор Браникар го няма. По-страшното обаче бе, че наред с него липсваха и всичките им провизии!
- Откраднал ги е – не сдържа напиращия в гърдите му истеричен смях Фунга. – Просто е взел водата и кльопачката и се е пръждосал някъде!
- Да бяха само водата и кльопачката! – някак примирено въздъхна Енгана. – Взел е и измервателните ни прибори – всичките до един!
- А сега да ви видя какво ще правите, идиоти такива! – диво се закикоти Тамато. – Така и така ще се мре, ами дайте да намерим място – някоя пещера напр., - където да пукнем спокойно!
В този миг Маркел Сибони долови нещо – някакъв шум, който бе прекалено далеч, за да е тяхно дело. При това реагира инстинктивно и тъкмо това го спаси. Просто се просна върху все още парещите от дневната горещина скали, чувайки бръмналата над главата му стрела.
Енгана обаче нямаше тоя късмет. Прорязалото жежкия вечерен въздух копие се заби в шията му, завъртя го и той, полагайки последно неистово усилие да остане на крака, направи няколко стъпки, които – О, Господи! – ужаси се Сибони, твърде много приличаха на танцови, преди най-сетне да се повали в скалите с бликащ от гърлото му фонтан кръв!
В същия миг доловилата шума Тамато се обърна в посоката, от която предполагаше, че идва той, при което две стрели я улучиха в главата. Рухна върху горещите скали без да издаде и звук.
Внезапно проумял, че са нападнати, Фунга хукна да бяга, при което ненадейно изскочилите иззад едно скално струпване десетина, а може би и повече сенки, се втурнаха по петите му. Навярно тъкмо това – побягването на за момент отвлеклия вниманието на нападателите им Фунга - спаси Сибони. Виждайки как тъмните фигури настигат Фунга, повалят го, връзват го и го понасят нанякъде, той също затича, като имаше късмет бързо да стигне до една висока скала, иззад която се прикри.
Бе бил забелязан обаче – нямаше как да е иначе, тъй като, щом се справиха с Фунга, нападателите им тръгнаха тъкмо в неговата посока (естествено, нямаше как да знае, че не той бе причината за тръгването им в тази посока). В същия момент нещо под краката му поддаде и, извиквайки тихо от изненада, той пропадна в някаква дупка, удряйки жестоко левия си глезен.
Чуваше виковете и смеховете им, при това с неистов ужас установи, че те се приближават. Опитвайки да превъзмогне страха си, плахо погледна към сравнително малкия процеп в скалите, през който се бе изръсил в – поне засега – спасилата живота му дълбока метър и половина-два дупка и с надежда установи, че над нея са надвиснали трънени храсти. Явно в паниката си при падането в дупката не ги бе усетил.
Господи! – виеше вътрешно, почти обезумял от ужас. – Това е краят, нали! Да, просто няма как да не е така!!!
Сякаш за да потвърдят това, гласовете приближиха още повече, като той установи, че виковете на нападателите им са гърлени и често накъсвани от изблици смях. Наред с тях долавяше и някакъв пукащ звук, при което, примрял от страх, прозря:
О, ужас! Секат храстите!
Минаха още няколко минути, след което, очаквайки всеки миг да бъде открит, с невероятно облекчение установи, че се случва нещо, което му се стори повече от невъзможно – гласовете внезапно се бяха отдалечили!!! Да, преди миг бяха тук – едва на няколко метра от скривалището му, - а сетне вече се чуваха малко по-отдалеч – навярно говорещите вече се намираха не на 5-10, а на 20 или малко повече метра от него!!!
Едва сега си позволи да почне да се надява, като изобщо не се сещаше, че, дори и да не бъде убит от тези ужасни хора, гладът и жаждата щяха да го довършат за не повече от два дни!
Боейки се да не вдигне шум, с който да привлече вниманието им, той лекичко помръдна единия си крак, като – о, ужас! – при това бутна нещо тежко, което с тъп удар се повали в дъното на дупката му.
Край, разкриха ме! – заключи отчаяно, ала, констатирал, че гласовете им са се отдалечили дори повече от преди малко, се застави да се успокои. Трескаво заопипва в тъмното, като ръката му опипа и обхвана падналия предмет. Какво бе облекчението му, когато, все още невярващ на очите си, лекичко повдигна и почна да прегръща и целува този предмет. Бе чантата им с водата, храната и измервателните прибори!
Явно – за миг му мина през ума – по някаква причина Браникар е излязъл по-рано тази вечер или през деня и...
Ала защо не се е върнал в такъв случай?! – озадачи се. Отговорът му стана ясен след броени минути, като – уви! – както всичко, откак се бяха приземили на тая проклета планета, бе повече от ужасяващ!
* * *
Не бе изминало много време, откак се бе натъкнал на чантата с припасите им, когато някъде в далечината чу познат вик. Наостри слух и с ужас осъзна, че това са виковете на Фунга:
- Пощадете ме, моля ви! Не съм ви направил нищо лошо, нищооо!!!
Постоя неподвижен още няколко секунди, сетне любопитството му надделя и той, покатерил се върху чантата с припасите им, надникна през закриващите скривалището му трънени храсти.
Онези – някак се изненада, че са досущ като хора, хора с лъщяща тъмна кожа – се намираха на не повече от 30-40 метра от него. Бяха запалили голям огън, чиито пламъци озаряваха изглеждащите му в настоящото му състояние свирепи техни лица. Близо до тях мерна някакви тъмни предмети и когато те повдигнаха първия от тях, с потрес осъзна, че това е ритащият и мятащ се в ръцете на двама от нападателите си Фунга.
Хипнотизиран от гледката, Сибони проследи как единият от двамата мъже, държащи Фунга, бръкна в джоба си, извади ножа си и преряза гърлото му. Сетне той и другият мъж насякоха тялото на вече мъртвата си жертва, хвърляйки късовете в огъня.
Когато направиха това, те вдигнаха друг от тъмните предмети. При това Маркел установи, че това бе вече мъртвият – явно убит по-рано – Браникар. Те насякоха и неговото тяло и отново хвърлиха парчетата в огъня!
Сториха съвсем същото и с останалите двама, като сетне образуваха кръг около огъня и почнаха да се кълчат в лудешки танц, пляскайки с ръце и припявайки си някаква песен, в която – направи му впечатление – често се повтаряше думата суйбири или нещо такова...
Всичко свърши след по-малко от час. Отначало, когато нападателите им бяха убили, насекли и хвърлили в огъня Фунга, той си помисли, че възнамеряват да го опекат и изядат. Сега обаче, виждайки петното черна пепел с току припламващи насред него недоугаснали искрици – единственото, което бе останало от четиримата му спътници, - реши, че става въпрос за човешко жертвоприношение, при което целият изстина!
Спаси ме, Господи! – почна горещо да се моли, макар да не бе вярващ. – Моля те, спаси ме от това, Господи!
Сетне, преуморен от завладелия го потрес, ала и с притъпени от прекалено много и твърде големи вълнения сетива, почувства как сънят склопва очите му. Внимателно, за да не вдигне шум, се намести в относително удобна и макар само донякъде стабилна поза и – поне за малко, поне за няколко часа – избяга от тоя жесток свят в блажената безчувственост на съня без сънища.
* * *
Осмата нощ от началото на самотния му поход към океана бе към края си и той вече бе сигурен, че няма никакъв шанс! Току-що бе поел жадно последните глътки от спарената вода в манерката си и бе погълнал последното от втръсналите му хранителни блокчета!
А бе толкова близо! – само на някакви си двадесетина километра!!!
През цялото време му се налагаше да заобикаля непроходими участъци – предимно непревземаеми скални струпвания - и това ужасно много го забавяше, заставяйки го постоянно да се отклонява от пътя си на север, към жадувания океан! Пък и жестоко изкълченият му при падането му в дупката ляв глезен се бе подул и го принуждаваше буквално да се влачи!
Какъв ужас! – усмихна се тъжно. - Да си на 4-5 денонощия от спасението си и все пак да си фатално сигурен, че не ще го постигнеш!
Мизерното му утешение бе, че пред него се издигаше поредната скална грамада, в която бе много вероятно да има пещери. И макар все още небето да не бе почнало да просветлява, реши, че ако намери такава, ще прекара деня в нея.
Имаше късмет. След не повече от четвърт час я видя. Макар входът й да бе обрасъл с така често срещаните в тая необятна каменна пустиня трънливи храсти, бе достатъчно голям, за да бъде забелязан от далечно разстояние. И ето, само десетина минути по-късно лежеше в тази не особено дълбока, ала – убеден бе – осигуряваща поне минимална прохлада денем – пещера и прехвърляше през главата си всичко, което му се бе случило от фаталния миг на запознанството си с тоя ненормалник Верлаац, който в глупостта си бе вкарал в гроба не само себе си, а и на практика всички, които бе увлякъл в безумното си начинание!
Последното нещо, което си припомни, преди да потъне в плиткия неспокоен сън, съпътстващ го през всичките седем дни от чудодейното му – и досега не можеше да повярва, че не е такова – избавление от избилите четиримата му спътници диваци, бе мигът, когато по едно време през нощта се събуди в дупката, падането в която всъщност го бе спасило и, надникнал през покрития с трънливи храсти неин отвор, бе установил невероятното обстоятелство, че те – диваците - са си отишли, както и, разбира се, неописуемото си облекчение от този факт!
* * *
В първия миг, когато отвори очи, не успя да осъзнае къде се намира. Чуваше гласове – много гласове, - бърборещи тихо забързано едни през други току над главата му на някакъв непознат език. Сетне, устремил поглед нагоре, видя лицата – бяха тъмни и лъщящи, точно като на (О, ужас!...) точно като на принеслите в жертва спътниците му диваци! И тогава отвори уста и запищя, а те уплашено рязко отскочиха назад и почнаха да правят движения като че се молят...
Изненадан, че не го нападат, той рязко престана да пищи, изправи се и застана пред един от тях – бяха го наобиколили. Какво бе изумлението му, когато онзи широко му се усмихна и му протегна тъмната си ръка. Сетне, когато ръцете им се докоснаха, тъмнокожият се потупа в гърдите и с гърления си басов глас обяви:
- Юрпи, Юрпи Сагасо.
Досетил се, че човекът срещу него току-що му бе казал името си, той също се потупа в гърдите и усмихнат, подобно на него, невярвайки, че е оцелял, оцелял, оцелял... (Господи, бе оцелял!!!), на свой ред провъзгласи:
- Маркел, Маркел Сибони.
Новите му познайници веднага го гостиха със скромната си храна, състояща се от някакви странни плодове и нещо като пшеничена каша, а също и – О, чудо! – с вода! Сетне, в разпукващата се зора, той реши да излезе навън, за да се поразтъпче, при което не бе спрян, макар тутакси да бе предупреден със знаци да не се отдалечава, за да не се изгуби. Напуснал пещерата обаче той се озова срещу цяла дузина огромни животни, клекнали в скалите, при което уплашено отскочи и понечи да побегне обратно към спасителния й в този момент затвор. Проследили реакцията му, неколцината от може би над двадесетината все още стоящи навън човека, от които явно се състоеше открилата го група, весело се разсмяха, а един от тях приближи към него, правейки успокояващи жестове и имитирайки яздене – или поне на Маркел така му се стори. При това разтегнатите му в усмивка дебели устни произнесоха думата кумлар и той не след дълго разбра, че това е името на уплашилите го животни и че те съвсем не са опасни, а се използват за езда... Проумял всичко това, той вече смело погледна спокойно почиващите си след нощното препускане кумлари и също се разсмя, давайки си сметка, че се смее за първи път от връхлетялата ги преди повече от три седмици трагедия, с което бе почнал скоропостижният тотален провал на замислената от Верлаац грандиозна експедиция.
Пет минути след това отново бе в пещерата и току-що бе легнал, когато някой – установи, че е Сагасо – лекичко го побутна, сочейки отеклия му глезен. Сетне, разбрал, че онзи иска да му помогне, той му протегна крака си. Сагасо го взе в едрите си ръце, внимателно го заопипва и – с едно рязко припукващо движение – го намести.
Облекчението на Маркел бе огромно. То и натрупалата се в него чудовищна умора скоро го заставиха да заспи. Ала това не бе сънят от последните седем нощи, не бе плитко и повърхностно бълнуване, а дълбок, безпаметен, възстановителен сън, продължил повече от 10 часа – чак до момента, когато спътниците му го събудиха, предлагайки му да продължи с тях.
* * *
Събуди се под чергилото в трънливите храсти, връз които го бе метнал. И друг път бе било горещо, ала имаше чувството, че това е най-горещият ден от едногодишното му – или, ако си служеше с местната терминология, едноциклово – пребиваване в пустинята Хеш.
Утоли глада си с няколко от странните на вкус плодове, с които спасителите му – припомни си – го бяха гостили оная първа сутрин, когато го бяха намерили изнемощял и чакащ смъртта си в пещерата – и пи дълго от почти горещата вода в манерката си. Сетне се приготви за път.
Направи му впечатление, че петте кумлара, теглещи огромната платформа с първокачествени строителни камъни, са необикновено неспокойни тази вечер.
Трябва да е от жегата – каза си, яхна първия от тях и потегли, унесен в спомените за чудодейното си избавление и за случилото се през последвалата една година – все не можеше да свикне с тукашното название цикъл.
Спасилите го мъже се оказаха събирачи и търговци на висококачествени строителни камъни. Събираха тези камъни от трудно достъпни – и затова често оказващи се опасни – места и ги превозваха до крайбрежието на пустинята Хеш, където ги продаваха на акостиращи кораби от севера, чиито екипажи можеха да си позволят да купуват, вместо сами да събират въпросните камъни.
Новите му познайници го приобщиха към групата си, като го научиха как да се спуска в пропасти и да се катери по стръмни скални струпвания, където често се срещаха най-качествените строителни камъни.
През изминалата година бе станал свидетел на няколко смъртни случая на хора от неговия и от няколкото други кервана, с които спътниците му поддържаха връзка, по време на опита им да се доберат до особено качествени камъни в много трудно достъпни места. Бе успял да научи стандартен тинганиански – езикът, който, както разбра, се говорел в по-голямата част от този невероятно горещ южен континент. Междувременно, по време на преходите си заедно с други хора от кервана му – това бе едва третото му самостоятелно пътуване – бе посетил и няколко от поселищата по брега на океана, като особено много го бяха впечатлили някои архаизми, за които там, на родния си и сега безкрайно далечен Барзум, бе чел само в учебниците. Натъкна се на няколко импровизирани робски пазара, където се предлагаха хора и от двата пола на всякаква възраст и с всевъзможни оттенъци на кожата. Стана свидетел на сбивания между местни банди, завършили с чудовищни кръвопролития. Неколкократно опита от местната високоалкохолна напитка, наречена калеп, която му се стори толкова силна, че дори след по-малко от чаша главата му се замайваше така, че едва можеше да стъпи на краката си...
Най-странното и почти смъртоносно – ала явно само за него - нещо, с което се сблъска обаче, бе зурпът. Местните го употребяваха в колосални количества и, подтикнат от любопитството и от описваните му ефекти, които той предизвиквал, реши да пробва. Ала още щом накиселяващото вещество, често наричано от консумиращите го вълшебен прашец, се разтопи върху езика му, получи ужасни стомашни спазми и започна да повръща, изхвърляйки всичко от организма си. В следствие от този опит остана на легло цели три дни – или, според тукашния жаргон, слънца, - разминавайки се със смъртта на косъм. През цялото това време продължи да повръща и имаше страшно разстройство. Накрая обаче явно силният му организъм надделя и печалният му опит с тая проклета субстанция до голяма степен обузда страстта му към експериментиране с храни, напитки и изобщо вещества, които поне в някаква задоволително голяма степен не му приличаха на използваните на планетите от Конфедерацията...
Изтръгнал се от спомените си, той се ослуша. Внезапно бе доловил нещо – някакъв все още твърде слаб, ала вече осезаем шум, някакво далечно боботене, за което отначало помисли, че са вълните на океана:
Странно – повдигна рамене, - такива гигантски вълни в толкова тихо време! Пък и – хвърли поглед към един от измервателните прибори, останал от предвожданата от Верлаац жалка тяхна експедиция... – пък и океанът би трябвало да е на не по-малко от два-три километра - или, както казват местните, фандрома – на север!
В този миг установи, че боботенето иде не откъм мястото, където трябваше да е океанът, а от тъкмо противоположната посока – от юг! И тоз час изстина от ужас:
Господи – досети се за естеството на връхлитащото го бедствие, - аданар!
Досега на два пъти с хората от кервана му се бяха натъквали на тоя чудовищен пустинен вихър, вдигащ във въздуха и въртящ в свредел огромни камъни и дори малки скали, ала само от разстояние! Вторият път дори бе успял да позиционира един от приборите си от кораба и бе измерил надхвърлящата 500 километра в час скорост на вятъра в него!
След кратка консултация с приборите си успя да установи, че аданарът е на около 10 километра на юг, че се движи право в неговата посока и че скоростта на вятъра в епицентъра му е над 450 километра в час и бързо нараства!
За миг застина в нерешителност, сетне пришпори кумлара си право на север, към океана.
Океанът не ще ме спаси – даваше си сметка, заслушан в засилващото се далечно боботене, което постепенно прерастваше в тътен, - ала, по дяволите, да бягам е единственото, което мога да сторя в този момент!
Едва сега проумя защо кумларите бяха толкова неспокойни още при потеглянето преди около час. Очевидно изострените им сетива бяха доловили приближаващото бедствие. Първоначалното им безпокойство обаче явно бе прераснало в ужас, защото те препускаха като обезумели тъкмо в посоката, в която ги пришпорваше.
Междувременно тътенът зад гърба му все повече се усилваше, преминавайки в грохот. Въпреки страха си, той посмя да се извърне и гледката, изпълнила погледа му, направо го втрещи!
Към него с огромна скорост приближаваше, изпълвайки все по-голяма част от обсипаното с едри звезди небе, черен облак, в който проблясваха мълнии! В потвърждение на предположението му, че светкавиците в облака бяха мълнии, дойде оглушителният трясък, който тъкмо в този момент се разнесе от зиналата чернота!
Обладан от атавистичен ужас, той безсмислено пришпорваше кумлара си, като, веднъж погледнал назад, не можеше да събере смелост да го стори повторно! А пред него – все същият пейзаж: скали и пясъци, пясъци и скали и никакъв, абсолютно никакъв океан!!!
Същевременно шумът зад него растеше ли, растеше, като в един момент стана толкова мощен, че сякаш идваше от всички страни! И тогава – О, чудо!..., - тогава зърна тъмната линия на океана!
Неволно погледна нагоре – имаше чувството, че стихията вече го връхлита – и установи, че сега и над главата му, а не само зад него, небето е станало черно като пропаст! Тогава със страхотен трясък някъде много близо до него избухна ослепителна мълния, която почти го оглуши! Започна да се озърта на всички страни – пред него, на не повече от стотина метра – все още коварно тихият тъмен океан, зад и сякаш навред край него – вилнеещият аданар, над него сипещите се чудовищни мълнии!!!...
И тъй като нямаше какво друго да направи, започна да вие от страх, като между временно бе завил, тръгвайки успоредно на тъмната линия на океана!
Господи, този път вече няма, няма, няма, наистина няма какво да ме спаси!!! – повтаряше си в някакъв безумен унес, търсейки с поглед и той не знаеше какво – някакво скално струпване с евентуална пещера може би! При това бе абсолютно наясно, че големи скални струпвания по сами брега на океана се срещат рядко и че, дори да се натъкнеше на такова, просто нямаше да има време да се скрие!!!
И тогава... – тогава погледът му попадна на нещо тъмно в мрака, на някаква каменна грамада, внезапно изплувала пред очите му! При това тази грамада почна да расте и да се разширява и за миг – ала само за миг – той се изкуши да си въобрази, че е къща!
Не! – почти примирил се с вече връхлитащата го гибел опита да разсъди трезво. - Няма как да е къща, просто няма как на това място, на този самотен скалист бряг по крайбрежието на пустинята, да има каквото и да било нещо, наподобяващо поне смътно на къща или на каквото и да е друго убежище!
При това примигна, за да стопи миража (не искаше да се теши с напразни надежди!), ала – О, Господи!..., – ала той, миражът, не само че продължаваше да изпълва очите му, но и все повече растеше, растеше, растеше, докато накрая, оглушен от бурята и ослепен от все по-често падащите мълнии, той почувства внезапно дръпване, като в първия момент помисли, че стихията вече го е връхлетяла, а едва след това, падайки от гърба на кумлара, си даде сметка, че животното трябва да се бе препънало в нещо!
Падна тежко, ала, въпреки болките в жестоко натъртения си гръб, тутакси скочи на крака, поглеждайки зад себе си! И това..., това, което видя, отне дъха му и се вряза в паметта му за цял живот!!!
Аданарът – бе по-злокобен, неописуемо по-злокобен, отколкото си го бе представял – бе пред него! Представляваше ечаща и бумтяща грамада от чернота, поглъщаща всичко по пътя си, която тъкмо в този момент връхлиташе връз влачената от кумларите му натоварена със строителни камъни каменна платформа! Достигайки я, аданарът я сгъна като хармоника, при което намиралите се само до преди миг върху нея строителни камъни се разлетяха като прашинки, а кумларите – тези огромни обитатели на пустинята – бяха вдигнати във въздуха и всмукани в чернотата като перца!!!
В този миг усети нечия ръка, която настойчиво го теглеше нанякъде! Обезумял от шока, той се остави да го влачат, докато се озова в някакво помещение, чийто изход тутакси бе запречен от тежък каменен блок, наместен от трима мъже в явно специално предназначения за целта процеп в земята. Тогава, изпаднал в нещо като унес, той усети, че краката му се подкосяват и точно в мига, когато цялата изглеждаща невероятно солидна конструкция на тая каменна грамада силно се разтресе под внезапния напор на връхлетелия я аданар, престана да чувства пода под краката си. Последната му мисъл, преди да изпадне в безпаметността на безсъзнанието, бе:
Господи, какви жестоки шегички си играе понякога с човека въображението! Всъщност в момента съм там, вън, в очакване да бъда всмукан в черната паст на аданара, а не тук, в тая изградена от съзнанието ми каменна къща!!!
Точно в момента обаче той току-що бе припаднал в ръцете на прихваналата го Тарна Дорсу и се намираше сред осмина човека, които, приютили се в тресящата се сега под напора на аданара каменна грамада на първия храм на Арунда в Тингано, горещо се молеха конструкцията й да издържи, като един от осмината – една уплашена до смърт жена – люлееше в скута си малко съдиращо се от плач създание...
Поела върху себе си цялата тежест на непознатия, Тарна едва не загуби равновесие. Полагайки неистови усилия обаче, успя да се задържи на крака, повличайки безжизнения си товар към една от вътрешните стени.
Още един скитник, още едно гърло към и без това вече прекомерно разрасналото се наше общежитие! – не пропусна да отбележи въпреки обзелия я ужас от връхлетелия ги аданар. – Не стига това, ами на всичкото отгоре е и ужасно мръсен и – О, Арунда! – вони като пор!
Облягайки го на стената с помощта на притеклата й се на помощ Алпа, тя стрелна непознатия с неприязнен поглед. Разбира се, нямаше как да знае, че скоро той не просто ще привлече интереса й, но и ще обърне с краката нагоре цялата й жизнена философия!
Спущено на 6 март 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава IV от книга втора.