Книга втора, част първа, глава I – 6

Тъпанар Дрънкар: Много посетители се изреждат при Фалет/Чилда през първите й дни/слънца в качеството й на велика съветничка от Гамбари! Всеки иска нещо, с изключение на... един. Грозен е, ала дали това ще я отблъсне от него и – което е по-важното – кой е той всъщност?... А в другия край на континента съдбата на последния (може би) се оказва решена... на чаша отлежал калеп?!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


6. Малки отстъпки в „зората” на голямо дело

Три слънца след това на вратата на кабинета на Чил се почука. Тя вдигна глава от един свитък сред документите на предшественика си, с каквито бе претъпкано бюрото му и от които, о, проклети Пош, не разбираше съвсем нищичко, и повели:

- Влизай!

Вратата се отвори и в рамката й застана Данжу.

- Прощавайте, господарке! – поклони се той. – Много се извинявам, че ви безпокоя, ала имате височайше – той натърти на ВИ-СО-ЧАЙ-ШЕ – посещение.

- Така ли? – осведоми се тя. – И кой иска да ме посети?

- Самият висш жрец на Суйбири, Великият Патар Урар Грандор, Пош да бди над слънцата му! – тържествено обяви Данжу.

Чил лекичко се подсмихна при това нелепо смесване на религии и нареди:

- Чудесно. Въведете го!

Грандор бе разплут от дебелина старец, който с несигурна, ала величествена – поне според собствените му критерии – походка пристъпи в кабинета й, като дълбоко й се поклони. Тя стана, също се поклони, па макар и далеч не чак толкова дълбоко, както не пропусна да забележи той, и му подаде ръка:

- О, Велики Патар, за мен е чест да ви приема в скромната си обител! – звънна гласът й. Внезапно завладян от чудната мелодия на този глас, Грандор тутакси омекна и дори лекичко се поусмихна.

- Седнете, моля! – с широк замах посочи тя креслото от другата страна на бюрото, пред което бе седнала.

Той с благодарност се отпусна на посоченото му място, забелязвайки:

- Бързате да навлезете в делата на предшественика си?

- Няма как – усмихна се тя. – Длъжна съм да го сторя, ако искам – а аз много искам – да съм полезна за народа си.

- Надявам се, че в това число включвате и смиреното жречество на най-почитания по тия земи бог на търговията Суйбири? – изгледа я смирено и почти ласкаво той.

- Разбира се! – възкликна тя.

- Знаете ли... – лекичко – очевидно нарочно – се запъна той. – Досега всеки нов велик съветник в началото на властването си е поднасял на нас, скромните жреци на великия Суйбири, някакъв дар – ей така, символично, в знак на уважение.

- Извинете ме, о, Велики Патар – широко се усмихна Чил, докато пред погледа й изплуваше сцената с момчето, на чието изгаряне тя, нещастните й спътнички и водещите ги към клендайлския пазар търговци на роби се бяха натъкнали пред едно от светилищата на Суйбири, - извинете невежеството ми, ала може ли да ми кажете дали въпросното дарение може да е под формата на пари? – При това тя присмехулно забеляза внезапно появилия се алчен блясък в очите му.

- О, да, господарке! – тутакси се отзова той, като придружи думите си с лек поклон. – Досега винаги е било така.

- А бихте ли имал нещо против, о, Велики Патар - продължи да се забавлява с алчността му тя, - вие сам да назовете сумата, посредством която да засвидетелствам уважението си към благословената ви религия?

Той за миг – ала само за миг – долови нещо от стаената в гласа и думите й подигравка, ала пословичното му сребролюбие надделя:

- Мислите ли, че би било учтиво? – осведоми се все пак.

- Разбира се, о, Велики Патар! – имитира недоумение тя. – Ако си позволя да се пошегувам, няма как аз да знам нуждите ви по-добре от самите вас, скромните жреци на Суйбири!

- Ами тогава – леко сконфузено се усмихна той..., - тогава, ако благоволите, какво ще кажете за един милиард зифара?

Макар да бе шокирана от наглостта му, тя не позволи това да проличи върху лицето й.

- Чудесно! – усмихна се вместо това, подавайки му ръка. – Уредете подробностите с Данжу – човекът, който ви въведе при мен...

* * *

Предводителят на местния клон на гилдията на робовладелците Ботал Данту бе въведен в кабинета й след още 4 слънца. Бе й трудно, много трудно, да го приветства, ала тя успя – или поне така се надяваше – да го стори, без ненавистта й да проличи.

- Добре сте се наредила тук, о, господарке! – изтътна мощният му басов глас, при което той я опипа с поглед така, както – сигурна бе – оглеждаше робините за продан на пазара.

- Не е зле – насили се да се усмихне тя. – Обаче сега, в началото, имам много работа.

- В никакъв случай не искам да отнемам от времето ви, о, господарке! – дълбоко, па макар и някак ехидно, се поклони той. – Дойдох само да поднеса поздравленията си към вас от името на скромната ни гилдия.

- По очите ви познавам, че има и нещо друго? – с все по-изтъняваща усмивка предположи тя.

- Много сте проницателна, господарке! – изпитателно я изгледа той, като в погледа му като че ли се появи нещо като уважение.

- Казвайте тогава! – подкани го тя. – За мен ще бъде чест да сторя нещо за вас, стига да е по силите ми.

- Просто – лекичко се запъна той..., - просто не знам дали сте осведомена, ала преди около дял и половина на един от най-големите пазари, през които минава не малка част от циркулацията на роби...

- За безобразието на клендайлския пазар ли става дума? – прекъсна го тя.

- О-хо! – трепна той. – Виждам, че сте информирана! Да, за него...

- Вече се разпоредих да се предоставят средства направо от хазната на бардата за възстановяването на щетите – заяви тя.

- Благодаря ви! – отново се поклони той, като този път в поклона му нямаше – или поне тя не долови – подигравка. – Не става въпрос обаче за това... Всъщност, не става въпрос за пари – уточни той.

- Не става въпрос за пари ли? – леко се учуди тя. – Ами тогава за какво?

- Извинете упорството ми, господарке – твърдо я изгледа той, - ала настоявам злосторниците да бъдат разкрити и наказани.

- Чудесно – отзова се тя. – По този въпрос сме на едно мнение.

- Просто – отново се запъна той..., - просто държа, доколкото е във властта ви, да възложите разследването на хора, които ще го приключат възможно най-бързо, справедливо и ефективно. Някои – при това не малко – клиенти вече се плашат да посещават пазара, а за мнозина от нас, и особено за роботърговците, това е равнозначно на доста големи загуби...

- Искате да кажете, че бихте желал да се заема със случая специално, упражнявайки натиск върху разследващите да си свършат работата възможно най-бързо? – внимателно уточни тя.

- Точно това имам предвид, господарке – кимна той.

- Мисля, че може да се уреди – наново се насили да се усмихне тя, подавайки му ръка за довиждане.

* * *

Предводителят на гамбарийския клон на търговците на зурп Язу Кобанти я посети 2 слънца след това. След като си размениха дежурните любезности, той – слаб, ала извънредно подвижен мъж на около 40, с живи и проницателни очи – ненадейно я запита:

- Любопитно ми е какво мислите за идеята на някои търговци и корабопритежатели за война с варварите отвъд северния океан.

- Струва ми се, че въпросът не е на дневен ред – внимателно отговори тя.

- И все пак? – настоя той.

Трябва да внимавам с този особняк, който Пош знае какво крие зад маската си на наивен добряк! – каза си тя. Вместо това отвърна:

- Ако питате за мнението ми в качеството ми на велика съветничка, не мога да ви отговоря, тъй като не знам какво мислят по този въпрос останалите ми двадесет и трима колеги. Ако обаче се интересувате от личното ми мнение, не мисля, че печалбите от търговията със зурп са..., хм..., недостатъчни, за да се налага той да се взима от варварите с война, а не посредством честна търговия...

- И аз така мисля – предпазливо я погледна той, като от погледа му ставаше ясно, че не мисли точно така...

* * *

Няколко часа по-късно, когато слънцето вече бе слязло наполовина към западния хоризонт, Чил вдигна зачервените си от взиране очи от поредния свитък от документацията на Лагили и уморено ги спря върху члена на огромния екип от специалисти, които бе наела, за да й обясняват смисъла на съдържащото се в тази наистина огромна бумащина. Вярно, почваше да разбира нещичко от всичко това, ала то – разбирането – идваше твърде бавно, сякаш този свят на документи и бюрократични формалности бе обречен завинаги да си остане затворен – е, почти затворен – за нея.

- Уморена сте, господарке – констатира мъжът. – Ако искате да свършваме за днес?

- Не, не, Корат – припомни си името му тя. – Само малко ще си почина и продължаваме. Ако желаете, можете да си поотдъхнете за около час в стаята си от другата страна на коридора или да се поразходите навън...

- Ще съм в стаята си, господарке – поклони се той, надигайки се от креслото срещу нея, в което се бе настанил.

- Добре – кимна тя. – Когато съм готова да продължим, ще пратя да ви повикат...

* * *

Няколко минути след това, когато тъкмо се бе унесла в блажена следобедна дрямка направо тук, на работното кресло в кабинета си, бе сепната от нечие почукване:

- Ти ли си, Данжу? – запита тя (и досега упорито отказваше да го нарича Оли, както й бе предложил в началото) и се надигна от облегалката.

- Изв... – заговори той.

- Влизай, де! – нареди му тя, прекъсвайки го.

Той отвори вратата и, виждайки я разрошена и сънена, мигом се отдръпна назад:

- Н-н-о, г-г-осп...

- Няма нищо, Данжу – махна с ръка тя. – Кажи какво има? Нов посетител? – През цялото време на всичките почти 10 слънца, откакто се бе настанила в този кабинет, десетки влиятелни люде я бяха посетили, за да засвидетелстват верността си към нея, новата им владетелка.

- Всъщност – заяви Данжу - посетителят е прекалено незначителен и, ако решите, спокойно можете да откажете да го приемете.

- И кой е този толкова незначителен посетител? – полюбопитства тя.

- Става въпрос за една..., хм..., доста периферна гилдия, за гилдията на търговците на туйнарска кост. При това посетителят ви, предводителят й, де, - е..., хм..., доста грозноватичък...

- Въведете го! – нареди тя, посягайки към чашата си с отдавна изстинал филех.

По-малко от минута по-късно в кабинета й пристъпи един наистина грозноват мъж на видима възраст около 30. Тя обаче бе поразена не от тази му грозноватост, а от две други твърде любопитни обстоятелства, отнасящи се до външността му. Първо, главата му бе изкривена леко вляво и, второ (нещо, което има възможност да установи по-късно, когато го видя в гръб), темето му бе плешиво и с необичайна вдлъбнатина в средата.

- Геюм Ардал – представи се той, като сковано се поклони, - предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост.

* * *

Двадесет и едно слънца по-късно, далеч на югозапад, тъкмо в противоположния край на континента, сред прохладата на един от великолепните каменни дворци в Дар Марал, четиримата големи седяха и отпиваха от калепа си.

- Сунис Карехи Кроткия, Пош да прости греховете му, се е споминал преди три слънца – оповести Дебелия.

- Значи поне в това отношение всичко върви по план? – осведоми се Слабия.

- В това отношение – да, но в други не съвсем – сви рамене Дебелия.

- Гътването на Лагили... – посочи очевидното Ниския.

- Ха сега познайте коя е натресената на мястото му нова велика съветничка от Гамбари – подсмихна се Дебелия.

- Чилда или нещо такова – май така се казваше... – опита да си припомни снесената от съгледвачите му информация Високия.

- Чилда, грънци! – не се въздържа да се разсмее Дебелия.

- Какво имаш предвид? – предпазливо се осведоми Ниския.

- Нищо, освен това, че тази т. нар. Чилда е не друга, а Фалет, самата щерка на покойния Йохи Тамрал – през смях ги информира Дебелия. – По-интересното обаче е кой я е катапултирал на върха...

Той млъкна за миг, като изпитателно ги изгледа.

- Кой? – не сдържа любопитството си Ниския.

- Симпатягата Дронди, кой друг! – наново се закикоти Дебелия. – Независимо от това съм на мнение – строго ги изгледа той, - че и с тази си глупост, а и с евентуалните други, които почти сигурно ще извърши за в бъдеще, той може да се окаже извънредно полезен, така че съм на мнение засега да го оставим да си развява байрака.

- Мисля, че това налага промени в плановете ни? – предположи Слабия.

- Гениална мисъл, Рара! – позволи си да го иронизира Високия.

- Струва ми се, че вече не можем да предотвратим разцепването на Тингано – замислено каза Ниския и отпи от калепа си.

- Тогава да задействаме Бала и да го пратим във Фиртуш най-сетне да си строши дебелата глава – предложи Високия.

- Фалет ли ще използваме като острие срещу него? – осведоми се Слабия.

- Така мисля – потвърди Дебелия.

- Значи война, Лукор – отбеляза очевидното Високия.

- Да – кимна Дебелия, - война. – Война с огромно предимство за нас в следствие от предстоящото неминуемо разцепване на Тингано.

- Значи решено? – изгледа останалите трима Ниския. Те бавно кимнаха. Сетне и четиримата се отправиха към просторната тераса, за да се отдадат на магията на зурпа... и на сладките спомени. И без това напоследък се срещаха твърде рядко. Ето защо желанието им да споделят преживяванията си от времето от над един цикъл, през което не бяха се виждали, бе почти неудържимо...

Спущено на 9 януари 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава II от книга втора.


Назад към част 5 на глава I от книга втора

Напред към началото на глава II от книга втора

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта