Книга първа, част трета, глава XVII – 5

Тъпанар Дрънкар: Жестоки терзания „гърчат” душата на Зинган Сорби броени часове преди очаквания от него апокалипсис. Да, злото все още не е сторено, ала той нито може, нито иска да го предотврати! Дали обаче – ако все пак се случи – то ще е за добро?! Ще възпре ли милитаристите по пътя им към властта или само ще отложи пагубния им триумф? Да, Гарбол триумфира в момента, ала нещо „на хоризонта” – някакво смътно предусещане – „трови” преждевременната му радост. Защо ли?...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


5. Предстартова треска

Тамрал влезе в сградата на Съвета през парадния вход и, обхванат от поредния пристъп на раздиращата гърдите му кашлица, се отправи към заседателната зала. Когато кашлицата му попремина, хвърли поглед на часовника си: минаваше девет и половина.

Точно навреме – каза си, като подмяната на стражата явно не му бе направила никакво впечатление.

В залата вече се бяха събрали десетина от великите съветници. Още като го видя, един от тях – Шуджики Напан Гущера от Кайфу – се запъти към него.

- Как си, Йохи, поправяш ли се? – поинтересува се той, плъзвайки загрижен поглед по лицето му.

Тамрал само сви рамене.

- Надявам се, че знаят – явно имаше предвид все още отсъстващите, - че трябва да са тук в десет – изхриптя той.

- Знаем, всички знаем – кимна Нунцо Парвета от Юджили Таф.

Точно тогава, сякаш специално за да потвърдят думите му, в залата влязоха Енке Паласио Ненаситния от Галехи и Мендилио Канастра Разсъдливия от Датейра.

- Я, ама ние вече сме се събрали цял отбор юнаци во главе с Йохи, както виждам! – засмя се Канастра. Паласио махна за поздрав на кирта и забърза към една солидна група от 4-5 велики съветника, които оживено разговаряха в дъното на помещението...

* * *

Последният от великите съветници – Валдан Пандур от Рейджи се довлече едва в десет и четвърт, като имаше унил и запуснат вид.

- Както виждам... – започна киртът със слаб и глух, сякаш идващ изпод земята глас, ала точно в този момент избухна в поредния си пристъп на кашлица. Когато последният премина, той започна отначало: - Както виждам, вече сме всички. Предполагам – опита да направи гласа си по-плътен, ала едва не се закашля отново и затова продължи все така тихо: - Предполагам, че вече имате предварителна ориентация относно встъпителните си слова преди началото на процедурата по посочването на новия кирт от великия хаос?

- Аз ще говоря половин час – заявявам го още сега! – прогърмя гласът на Амри Шуктар от Гамбоне.

- Най-много по три минути! – отсече киртът, като този път успя да извиси гласа си почти до обичайните за времето преди да се разболее стойности.

При това изявление на Тамрал настъпи страхотна суматоха, която продължи цели няколко минути. Както можеше да се очаква, великите съветници се разделиха на две по отношение на предложението му. Накрая решиха да гласуват и киртското ограничение бе прието с 15 на 9. Сетне под ръководството на все така връхлитания от пристъпи на остра кашлица кирт започнаха да уточняват реда на изказванията...

* * *

Зинган Сорби от Цингали пристигна в заседателната зала пръв. Бе едва девет и предполагаше, че останалите ще почнат да идват след не по-малко от четвърт час. Той прекоси огромното помещение, облакъти се на прозореца и се загледа в издигащата се в далечината висока почти 300 стъпки статуя на Пош.

Този монумент спираше дъха му винаги, когато се загледаше в него дори и от почти 800-те дрома, делящи го от сградата на Съвета на двадесет и четирите. Не статуята на Пош обаче бе в мислите на великия съветник Зинган Сорби сега. В момента го вълнуваше нещо далеч по-значимо – някакво бедствие, което предстоеше да връхлети Фиртуш само след 3-4 часа, ала за чието естество нямаше ни най-малка представа!

Там, във вилата му в Рубатските планини с Мелех, вожда на бунтовниците от Тимру, бяха решили да осуетят плановете на милитаристите в Съвета на двадесет и четирите чрез мащабен атентат в близост до сградата на Съвета в деня на рулетката на Пош – сиреч днес, - ала самият Зинган знаеше единствено, че според договорката им с Мелех атентат ще има, но не и какво точно ще представлява той!

Най-тежка бе току-що отминалата нощ, през която Сорби многократно се самонавиваше, че трябва да уведоми някого – Тамрал или Гуфо напр. – за пъклените си намерения, като в същото това време бе повече от сигурен, че за нищо на света не ще го стори. Това жестоко вътрешно противоречие въобще не му бе позволило да заспи, като накрая, малко преди зазоряване, бе станало толкова непоносимо, че за да се успокои, му се наложи да гаврътне две чаши калеп, последвани от цели четири филех...

Въпреки това не му ставаше по-леко. Тъкмо напротив: съдбите на стотиците, а може би дори хиляди жертви на деянието – Велики Пош, какъв жесток, какъв чудовищно жесток жребий!, - чието извършване бе предложил самият той, вече мачкаха и гърчеха жалките остатъци от онова, което някога трябва да бе било негова съвест!!!

- А, Зиги, мислех, че съм първият, но виждам, че нашето – на великите съветници – усърдие наистина няма граници! – сепна го гласът на Анвил Шотон Скъперника от Лубили.

Зинган опита да придаде на лицето си неутрално изражение и бавно се обърна.

Велики Пош! – възкликна вътрешно. – Душата ми вече е погубена! Моля се само да не е напразно!

- Реших да дойда преди тълпата навън да е подивяла! – усмихна се на колегата си и положи всички сили да игнорира факта, че сърцето му кърви.

* * *

Слънцето вече бе преполовило пътя си до зенита, когато Мелех и Тинто възлязоха на едно възвишение на около час от Фиртуш. При това последният не успя да се удържи, спря коня си и обърна поглед назад, към оградения с дебели зидове огромен град, чиито по-високи сгради се мержелееха над стените му като призрачни силуети в потрепкващата мараня.

Усетил, че е останал сам, предводителят на бунтовниците от Тимру също спря коня си, обърна го и се присъедини към другаря си:

- Красиво, а? – възхити се на гледката той.

- Питам се колко ли ще умрат и колцина ще бъдат осакатени в резултат на стореното от нас тази нощ – замислено каза Тинто.

- Пош знае – скръбно го изгледа Мелех. – Мислиш ли, че ако имаше друг начин, щяхме да прибегнем към това възможно най-крайно средство? Не – тръсна глава той, - не се оправдавам. Да, Зинган го предложи наистина, но аз приех – приех, защото и досега мисля, че това е единственият начин да осуетим онова, което би превърнало в касапница не само някакъв си център на голям град, пък бил той и Фиртуш, а цял един континент, при това вероятно за много цикли!

- Знам – пророни Тинто. – Знам и точно това знание понякога ме разколебава в стремежа към онова, на което сме се посветили.

За миг настъпи тягостна, почти мъртва тишина, нарушена от тихия глас на Мелех:

- Мен също, друже – тежко въздъхна той. – Мен също ме разколебава необходимостта от извършването на чудовищни деяния в името на крехката и крайно несигурна надежда за един може би по-добър свят! Но какво, кажи ми, приятелю, какво би ни останало, ако не бе надеждата!!!

Постояха още малко така, сетне бавно се обърнаха и поеха по пътя, отдалечаващ ги от арената на предизвиканата от самите тях, пък макар и все още само предстояща трагедия.

* * *

Гарбол стана едва в десет. Не, почти не бе спал, ала бе прекарал нощта, въртейки се в кревата си.

Изчака да му поднесат закуската, а сетне и да напуснат помещението – обичаше да се храни сам – и едва след това посегна към пикантните гозби, които бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, прокара с обилно количество филех. Сетне се зае с приготовлението на процедурата, съставляваща същността на работата му в качеството му на пазител на рулетката на Пош.

Както бе седнал, придърпа към себе си голямата платнена чанта, извади от нея тежката кристална топка и я постави на масата. Сетне измъкна и малката дървена кутийка с двадесет и четирите пластмасови топчета. След това отвинти почти незабележимата запушалка на кристалната топка, отвори кутийката с топчетата и ги изсипа вътре. Изчака тракането им из сферата да затихне, завинти отново запушалката и вдигна сферата.

Красота! – възхити се. Колкото и пъти да отправяше взор към кристалната си топка, това уникално творение на човешкия гений всеки път го хвърляше в екстаз също както първия път, когато я бе зърнал в ръката на предшественика си, великия Немтар. По повърхността й непрестанно пробягваха искрящи разноцветни светлини, гонеха се, преливаха се, разделяха се в реки от всмукващо погледа ярко червено, тюркоазено синьо, наситено зелено и златисто жълто, които сетне се събираха в бликащи водопади от пулсираща като жива светлина!!!

Едва успя да откъсне поглед от сферата, сетне я постави на специално предназначеното за нея приспособление и я завъртя. Топчетата из кристалното кълбо заподскачаха, тракайки. Това продължи може би десетина-петнадесет секунди, преди едно от тях да бутне хлабаво завинтената запушалка и да падне на поставката.

Гарбол посегна към сферата и спря въртенето й. Сетне вдигна топчето: да, бе точно това, което трябваше. Разбира се, че бе това с инициалите на великия съветник Балабош...

Той повтори операцията още три пъти – да, грешка нямаше. Всеки път топчето, което се търкулваше по поставката под сферата, бе това с инициалите на Балабош. За всеки случай изсипа всички топчета в ръката си и започна да ги опитва на тежина. Това с гравираните върху него инициали на Балабош, разбира се, бе малко по-тежко, ала съвсем, съвсем мъничко – толкова малко, че абсолютно никой, който би опитал на тежина тези двадесет и четири топчета, не би се усъмнил, че едно от тях е по-тежко от останалите...

Връхлетяха го спомени – спомени за мига, когато умиращият му предшественик, великият Немтар, му бе разкрил тайното знание, връчвайки му златното ключе от ковчежето, чието съдържание, попаднало в неподходящи ръце, можеше да взриви Тингано! Велики Пош, от тогава бяха изминали цели деветнадесет цикли, а сякаш бе вчера, когато, държейки ръката на стария Немтар и силно приведен към устните му, чуваше как те мълвят завещаната и на самия него преди десетки цикли от собствения му предшественик тайна, до която никой тинганианин, с изключение на пазителите на рулетката, никога не трябваше да се докосва!

Помнеше как три слънца след погребението на стария Немтар, още в самото слънце, когато бе обявен за негов наследник, с треперещи пръсти бе отворил ковчежето, бе прочел съдържащите се в него над петдесет страници и бе запомнил всяка важна подробност от тайната, която криеха. Противно на пропагандата на пазителите на рулетката на Пош се оказа, че сегашната процедура на посочване на най-висшия управленски орган на Тингано от великия хаос датира не от незапомнени времена, не от хиляди, а само от някакви си 254 цикли и – което бе още по-шокиращо, - че на два пъти се е налагало да бъде променяна! Първият път бе бил преди 201 цикли, когато тогавашният висш управленски орган на Тингано, състоящото се по онова време от цели 180 члена Висше събрание, било разтърсено от жестоки противоречия, довели до подмяната с друг тип ръководство на управляващите го седем старейшини, избирани посредством процедура като сегашната, само че в кристалната топка били разбърквани не 24, а 180 топчета и първите седем, паднали на поставката, указвали кои седмина члена на Висшето събрание щели да го оглавят за следващите 12 цикли.

Членовете на Висшето събрание се разделили по въпроса колцина от тях да бъдат старейшините и предложенията варирали в широкия диапазон от 3 до 12. Накрая, след множество спорове и пет събрания около кристалната сфера в пет поредни слънца, се взело решение броят на старейшините да бъде намален от 7 на 5, а срокът на избирането им да бъде съкратен от 12 на 9 цикли.

По-важна обаче била втората промяна, настъпила само преди 126 цикли, когато възникнало напрежение между членовете на Висшето събрание относно това кой от тях коя точно част от населението на Тингано би следвало да представлява. След серия от бурни дебати, заплашващи управленската цялост на континента, накрая се взело изключително радикалното решение Тингано да се раздели на 24 териториално-административни области – барди – и всяка от тях да бъде представлявана в нов управленски орган – а именно сегашният Съвет на двадесет и четирите. Постигнали и споразумение дотогавашният Съвет на старейшините да бъде премахнат и новосформираният Съвет на двадесет и четирите да се управлява от един-единствен човек с мандат от 7 цикли, когото решили да нарекат кирт – сиреч богоподобен и да го посочват също както били излъчвани и участниците в Съвета на старейшините до онзи момент - посредством рулетката на Пош...

Велики Пош! – зачуди се Гарбол. – За мен е толкова естествено да знам, че само до преди 254 цикли, само до преди някакви си нищо и никакви 254 цикли, Тингано е бил разпокъсан, разтърсван от междуособици континент! След като съм наясно с този факт, за мен е почти невероятно – Но съм убеден, опитът ме е „научил”, че въпреки това е вярно!, - че ако с това знание се сдобие и поне един-единствен от великите съветници или от административните служители в бардските управи, в Тингано неминуемо – при това почти незабавно – ще настъпи хаос, който е много вероятно да продължи цели десетки, а може би дори стотици цикли!!!

Гарбол рязко тръсна глава, поглеждайки часовника си. Наближаваше единадесет.

Още малко – подсмихна се, ставайки – и спомените ми за миналото на рулетката щяха да унищожат настоящето й!

Няколко минути по-късно файтонът, който трябваше да го откара в сградата на Съвета на двадесет и четирите, го понесе из жежките фиртушки улици към тълпата от стотици хиляди, а може би дори милион, струпала се в пространството между Меката на великите съветници и статуята на Пош.

Навярно си мислят, че до днес великият хаос е посочил стотици киртове! – подсмихна се удобно облегналият се в седалката Гарбол по адрес на боботещата в далечината тълпа. – Е, гниди нещастни – триумфираше той, - Балабош ще е едва деветнадесетият, а циркаджията с кристалната топка, безобидният стар Гарбол, ще стане велик съветник!

При последната мисъл го бодна смътното мрачно предчувствие, което неизменно я съпътстваше през последните слънца, ала той не му се поддаде – положи максимални усилия да не му се поддаде:

Просто не мога да повярвам, че само след час-два ще стана велик съветник – опита да се самоуспокои. – Не виждам обаче какво при настоящите обстоятелства, да го вземе Пош, би могло да ми попречи да заема такъв пост!

* * *

Гуфо седеше във файтона си, обкръжен от огромната бучаща тълпа, през която над двадесетте му телохранители едва си пробиваха път.

Велики Пош, трябва да са десетки, ако не и стотици хиляди, а още няма единадесет! – дивеше се той. – Винаги – и по време на собственото ми избиране преди четиринадесет цикли, и когато бях заменен от Тамрал преди седем – все са толкова много, все така шумни и все така нетърпеливи да приветстват новия кирт!

Когато, по-малко от четвърт час по-късно, слезе от файтона пред входа на сградата на Съвета на двадесет и четирите и пристъпи в сравнително прохладното фоайе, внезапното спадане на шума зад затворилата се зад него врата му подейства изключително облекчаващо. Това обаче не намали природно изострената му бдителност.

Странно – реши, докато се придвижваше по дългите коридори към заседателната зала, - нещо не е наред! Какво обаче?

Въпреки всичко, колкото и да опитваше, все не можеше да се сети в какво е проблемът. Погледът му се плъзгаше по лицата на стражите, понякога подробно изучаваше някои от тях и кой знае защо това дълбоко го смущаваше!

Сети се едва когато бе въведен в залата и бавно и величествено се запъти към отреденото му в качеството му на бивш кирт почетно място с изглед към прозореца, през който в далечината се мержелееше величествената конструкция на статуята на Пош. Именно тогава го осени прозрението какво точно не е наред. Сядайки, извърна лице към въвелите го стражи и подозрението му се потвърди:

Велики Пош! – недоумяваше. – Та това не са същите тези стражи, които обикновено ме настаняват друг път! Да – предположи, опитвайки да успокои хаотично блъскащите се из главата му мисли, - възможно е стражата да е била подменена. Но Пош да ме вземе ако ми хрумва, при положение, разбира се, че наистина е така, кой го е сторил и защо!

Реши обаче да запази възможно най-голямо спокойствие, без, естествено, да отслабва бдителността си...

И точно тогава видя Тамрал, който тъкмо в този момент казваше нещо някому. Видя го и потръпна:

Велики Пош! – възкликна вътрешно. – Колко много се е изменил откакто ме посети само преди няколко слънца! Та той направо се е стопил! Заприличал е...

Потръпна от онова, което не посмя дори да си помисли и, противно на все по-нарастващите си опасения, успя, пък макар и трудно, да си наложи маска на невъзмутимо старческо спокойствие.

Спущено на 21 ноември 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XVII.


Назад към части 3 и 4 на глава XVII

Напред към края на глава XVII

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта