Книга първа, част трета, глава XVI – 6
Тъпанар Дрънкар: Ето как дори най-грандиозните планове могат да се сринат буквално за минути! В единия момент си безапелационен „господар” на ситуацията, а в следващия внезапно се преобразяваш в побъркан белокос „призрак”, тотално изгубил всяка надежда за бъдещето! Останалите са били фатално зависими от теб и след „рухването” на собствения ти свят са загубени – при това напълно, окончателно и безвъзвратно!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
6. Сред отломките на едно разрушено бъдеще
Енгана, Фунга и Сибони изнесоха пострадалия и вече крещящ от болки Фаргош в страхотния пек навън. Сетне микробиологът клекна до него и, виждайки ръката му, прехапа до кръв долната си устна:
- Вдигнете го, момчета – вдигнете го във въздуха! – изкомандва двамата здрави той и, след като Маркел подхвана политолога за раменете, а Фунга – за краката, те с мъка го вдигнаха от нажежената земя. Енгана ги изчака да го стабилизират и им нареди:
- Дръжте го така, колкото и да вика!
Сетне попипа счупената лява ръка на крещящия Фаргош, към чиито крясъци, стори му се за миг, се примеси и някакъв друг, идващ от вътрешността на кораба вик, с едната си ръка я подхвана под мишницата, а с другата – за китката и, с внезапно добило огромно, сякаш нечовешко напрежение лице, рязко я завъртя, намествайки я с глухо прищракване, при което пострадалият политолог нададе такъв див писък и така се замята в ръцете на Маркел и Фунга, че те едва не го изпуснаха.
- Готово, момчета – каза Енгана. - Подръжте го още малко така и гледайте да не мърда!
След това с бързи стъпки се отправи към кораба. Точно в този миг в тишината на пустинята отекна оглушителен гръм, при който бе цяло чудо, че двамата не изпуснаха Фаргош. Гърмът бе съпроводен от блъвнал някъде в далечината – може би на около километър на югоизток – огнен стълб. Сетне тишината отново се възцари. Броени секунди след това ги облъхна гореща вълна. Ако Верлаац бе на себе си, щеше да констатира, че някъде наблизо се е взривил резервният двигател на совалката... Ако бе на себе си, но той не беше.
* * *
- Корабът миии! – нададе див рев Верлаац, при което все още зашеметеният от удара в главата Браникар инстинктивно запуши ушите си. – Мамицата ви мръснааа, какво направихте с нещастния ми кораааб!!!
След първоначалните си викове Верлаац опита да скочи от креслото, като въобще не забеляза, че към него го придържа летателният му колан. Чудейки се какво да прави, Браникар свали ръцете от ушите си и опита да го успокои:
- Ген, какво ти става, Ген! – уплашено преглътна той, като само констатира, без обаче въобще да се замисли върху разтърсилия совалката в този момент силен гръм.
Верлаац обаче изглежда изобщо не го чуваше или, ако го чуваше, с нищо не даваше да се разбере, че го прави.
В същия момент идващата от люка светлина бе затулена от нечий силует, при което Браникар вдигна глава и видя влизащия Енгана.
- Соти, моля те, ела! Нещо става с Ген! Мисля, че се е побъркал!
Микробиологът обаче изобщо не му обърна внимание. С бързи стъпки, при което едва не падна, препъвайки се в някаква стоварила се на пода чанта, той се устреми към задното отделение на совалката и затършува в багажа си.
В този миг нов див крясък на Верлаац едва не оглуши стоящия до него и чудещ се как да го усмири Браникар.
- Мръснициии! Корабът миии! Майчицеее! Ами сегааа! Какво ще правя сегааа! Майчицеее!!! – виеше той.
Изглежда намерил каквото търсеше, Енгана отново прекоси совалката, отправяйки се към люка, като пътем подхвърли на явно безкрайно объркания Браникар:
- Опитай да го успокоиш! След малко идвам.
- Но аз не знам... – възрази икономистът. – Просто не знам как!... Просто не!!!...
Енгана обаче вече бе напуснал совалката.
* * *
С помощта на Фунга и Сибони Енгана шинира ръката на вече започващия да идва на себе си Фаргош и му даде обезболяващо. Сетне, оставяйки тримата в сянката на совалката, отново се запъти към люка, в чиято рамка точно тогава, бледа, разтреперана и объркана, се появи Сендера Тамато.
- Соти! – панически извика тя. – Там – вътре – диво посочи зад себе си. – Просто не знам какво става! Ген, о, господи, май се е...
Тогава съзря лежащия до совалката Фаргош и седналите до него Фунга и Сибони и, втурвайки се натам, неистово запищя!
* * *
След като Енгана напусна совалката, Браникар изпадна в неописуема паника. Той рязко отскочи от Верлаац, отвързвайки собствения си летателен колан. Сетне, виждайки, че предводителят им се бори със своя, се зачуди дали все пак да не му помогне да се отвърже, като въобще не забеляза между временно свестилата се Сендера Тамато, която се бе освободила от летателния си колан и бе приближила към тях, говорейки нещо, след което, виждайки отворения люк, се бе хвърлила към него. При поредния див вик на предводителя им, изпълнен с нечовешка болка и изпъстрен с цветисти ругатни в се на тема някакъв си кораб, той се поколеба, сетне, взимайки решение, посегна и отвърза колана му.
При това Верлаац просто излетя от креслото, удряйки жестоко рамото си в пулта – факт, който изглежда изобщо не му направи никакво впечатление! Тогава погледът му за миг – но само за миг – сякаш си възвърна обичайната яснота, след което отново потъмня и той отчаяно започна да се хвърля във всички посоки, като на няколко пъти се блъсна в кресла, в една от стените и – най-сетне – в самия Браникар. При това едва не го събори! След това, привлечен от идващата от люка светлина, запречена от някого, който ломотеше нещо, стремително се насочи към нея точно в мига, когато оттам се донесе нечий пронизителен писък и затулилата люка сянка внезапно изчезна, отваряйки пътя навън!
- Помооощ! – развика се обезумелият от паника икономист. – Сотиии! Помооощ!... Бягааа! Хванете гооо! Побъркал се еее! Не разбрахте ли, бе хорааа!!!
Тогава с облекчение видя как достигналият люка Верлаац се сблъска с Енгана, при което последният загуби равновесие и едва не падна, протягайки ръце да го задържи. Предводителят им обаче ги отблъсна, сякаш бяха крехки и чупливи вейки и изхвърча навън!!!
Миг колебание и, укорявайки се загдето е помогнал на Верлаац да отвърже летателния си колан, Браникар тичешком го последва, като подхвърли през рамо на слисания от вида на предводителя им микробиолог:
- Ще го последвам, накъдето и да се е запътил. Ще държим връзка по радиостанциите.
* * *
Енгана проследи тичащите, установявайки, че Верлаац се е насочил право на запад, по посока на кораба им, при което – кой знае защо – започна да го гризе някакво неопределено, ала лошо, много лошо предчувствие!
* * *
Само минута-две след като се насочи на запад, Верлаац започна да губи посоката, криввайки на север, а сетне на юг. Явно не е тръгнал целенасочено към кораба, разбира се, реши Браникар, та той не е на себе си! После побеснелият им предводител малко се поуспокои и догонилият го, запенен от пот икономист с невероятно облекчение видя, че очите му вече не са така празни, както до преди малко.
- По дяволите, Ген! – изруга го той. – Успокой се! Спасихме се!
Тогава Верлаац наведе глава и икономистът занемя от почуда. Косата на предводителя им бе бяла като сняг!
- Г-г-ген! – заекна Браникар. – К-к-косата ти!!!
Верлаац обаче не се впечатли от думите му. Той бавно вдигна увенчаната си с бяла грива глава и, явно разпознавайки го, тихо, със смразяващо в кръвта жилите спокойствие, отрони:
- Лан, корабът. Изгубихме го.
После, все така спокойно, бръкна в джоба си, извади някакъв прибор (навярно компас), с помощта на който определи посоката, и бързо, ала някак автоматизирано, досущ като робот, се отправи право на запад, към мястото, където трябваше да е – глупости, ядно тръсна глава Браникар – където бе корабът им.
Страхът обаче пропълзя по гърба на икономиста и сграбчи сърцето му. Именно страхът – сковаващият, почти неистов страх - бе онова, което му попречи да попита явно дошлия на себе си Верлаац какво точно бе имал предвид със загадъчните и безкрайно плашещи думи, които току-що бе изрекъл!
В този момент той неволно погледна собствения си компас и установи, че трябваше да се намират на около седемнадесет километра източно от кораба. Сетне мълчаливо последва предводителя им.
Вървяха без спир в продължение на почти три часа, когато пред погледите им се разкри съвършено неочаквана гледка! Пред тях зейна сякаш безкрайно дълбока бездна, чийто отсрещен край въобще не се виждаше!
И тогава – именно тогава, а не по-рано, не когато Верлаац се бе развикал там, в совалката, не когато, освободен от летателния си колан от самия него, от Браникар, побеснелият им предводител се бе втурнал в пустинята като диво животно, не дори и тогава, когато с потрес бе установил, че косата на Верлаац е побеляла... – съвсем не по-рано, а точно сега, икономистът се уплаши истински. С разтреперани нозе приближи до ръба на пропастта и, въпреки нежеланието си, извади бинокъла си с голямо увеличение, установявайки с помощта му онова, което току-що и без това бе заподозрял. Ширналата се пред него бездна се простираше на повече от осемнадесет километра на запад, като мястото, където бе по-рано – където трябваше да бъде и сега, ала уви, нямаше го, защото нямаше как да го има! – корабът им..., та това място бе в самата среда на бездната!!!
Зашеметен от това потресаващо откритие, Браникар потърси Верлаац и го съзря на десетина метра от пропастта. Точно тогава погледът на предводителя им внезапно се замъгли от нов пристъп на лудост, той обърна очи към небето, нададе ужасен вик:
- Корабът миии!!!
и се втурна към бездната. Браникар нямаше какво да направи! Просто нямаше време, нямаше никакво, абсолютно никакво време да реагира!!! Можеше само да гледа носещия се към мрака белокос силует, който до преди броени часове бе един преизпълнен с амбиции учен, а сега представляваше само куха черупка!!!
Верлаац стигна до ръба, без нито миг колебание престъпи отвъд него и... полетя в чернотата! Браникар видя как тялото му започна да пада, да пада, да пада, като все по-бързо се смаляваше, а в ушите му дълго, сякаш цяла вечност, продължи да отеква пронизителният предсмъртен вик на великия откривател на нови светове, на водача на една свръхамбициозна шайка от учени, на един внезапно изгубил същността си човек – на човека, който само до преди миг бе, а сега, пред очите му, преставаше да бъде личността Гендар Верлаац!!!
* * *
Останалите петима пристигнаха късно вечерта, когато все още топлият мрак вече се бе спуснал над нажежената земя, а небето бе обсипано с едри и невероятно ярки звезди. Видя ги от далеч. От смъртта на Верлаац досега бе седял на един камък близо до бездната и бе гледал в една точка, не усещайки нито палещото вечерно слънце, нито едва доловимия полъх на топлия вечерен ветрец след това.
Най-напред вървеше Фунга, натоварен с два сака – сигурно храна – предположи Браникар. След него се тътреха, уморени почти до смърт, пострадалият Фаргош, подхванат от двете си страни от Сенди и Енгана. Накрая пристъпваше Маркел, който, подобно на водещия вялата процесия специалист по електромагнитни полета, мъкнеше някакъв багаж.
- Няма го вече – с натежал от умора и отчаяние глас ги посрещна Браникар.
За миг те облещиха в него премрежените си от умора очи – очи, в които разбирането постепенно започна да си пробива път.
- Хвърлил се е в пропастта? – проследи отправения му към бездната поглед Фунга.
Браникар мълчаливо кимна.
- Не само него го няма обаче – безпомощно сви рамене той.
Отначало не го разбраха, ала сетне, когато оставилата пострадалия си интимен партньор в ръцете на Сотер Енгана Сендера Тамато хвърли поглед към ширналата се на запад и простираща се сякаш чак до края на света пропаст, устните й формулираха с думи онуй, що до преди броени часове не се бе мяркало и в най-кошмарните им видения:
- Нямам представа какво е онова, което е издълбало тая пропаст – изгледа ги с тъжни, изгубили целия си предишен блясък очи тя, - но, каквото и да е било, то е унищожило и кораба ни!
Настъпилата тишина след тази констатация на специалистката по молекулярна физика бе смазваща, натежала от почти непоносимо чувство на обреченост, гробовно абсолютна...
Междувременно Фунга бе извадил джобните си измервателни прибори и след кратка справка с тях мълчаливо кимна.
- И какво ще правим сега?! – извиси се пропитият с несдържана паника глас на току-що настанилия да седне на скалите Фаргош микробиолог. – Господи! Какво, какво ще стане с нас!!! Как, по дяволите, ще се оправяме в тоя невъзможен за живеене, в тоя отвратителен и безкрайно чужд свят!!!
Отговор, разбира се, не последва. Пък и какво ли биха могли да му отговорят! Единственото, което се случи, бе дошлият нейде от самото сърце на пустинята едва доловим прохладен полъх, погалил потните им лица.
* * *
Междувременно Маркел Сибони се бе отделил от групата. Той единствен от всички, при това изцяло и наведнъж, бе схванал мащаба на връхлетялото ги бедствие. Бяха обречени, разбира се – абсолютно и непредотвратимо обречени!
Друго едно бедствие обаче бе завладяло мислите му сега. Той, разбира се, мислеше за загиналия Елорио в случилия се Бог знае как страхотен катаклизъм, брутално отнел бъдещето на всички тях, изгубените в тоя нов свят чуждоземци! И за смъртта му, разбира се, бе виновен само и единствено той!
Ех, да не бях се поддавал на проклетото си чувство за справедливост – кореше се Сибони, - да не бях го примамвал в явно смъртоносната по самия си замисъл клопка на тоя извратеняк Верлаац! Е, да – признаваше, - предводителят ни си получи заслуженото, с лихвите при това, но на каква цена, Господи, на каква жестока цена!
Нито той, нито който и да било от останалите обаче нямаше как да знае, че виновник както за собствената си смърт, така и за почти неминуемата гибел на другите участници в експедицията, бе тъкмо Елорио и – косвено – загиналият заедно с младежа негов душеприказчик в последно време Хиндер Сафаро. Никой от тях нямаше как да знае, разбира се, че предизвиканият от Елорио катаклизъм бе толкова чудовищен, че в резултат от анихилацията при вгъването навътре в земната кора на огромни скални пластове по цялото протежение на континента и дори отвъд него бе плъзнала все още тънка пукнатина, която след стотици, а може би дори след хиляди цикли, щеше да образува нов земетръсен разлом тъкмо тук, в пустинята Хеш, която до момента бе била една от най-слабо земетръсните зони на планетата. Нямаше как да знаят, най-сетне, че въпросната едва-що появила се тънка като косъм пукнатина бе пронизала и сърцето на Мануаки - най-големия все още действащ вулкан на планетата – и че това само след няколко цикли щеше да доведе до несравнимо по мощта си негово изригване, чиито фатални последици щяха драстично да променят както географията на южния континент, така и – в комбинация с едно друго събитие, случило се същия този ден в един град далеч на югоизток – цялостната система на обществения живот на целия този архаичен и – поне понастоящем – жесток свят!
Спущено на 31 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XVII.