Книга първа, част трета, глава XIII – 4 и 5

Тъпанар Дрънкар: Леле, леле, леле!!! Ама какви са тия толкова много убийства?! Всичките тия хора едва-що бяха наченали да почват да заживяват в романа (а някои и това не бяха успели да направят) и хоп – вече ги няма, ама съвсем никакви! Бихме посъветвали автора мъничко да понамали темпото, с което ликвидира героите си, ама защо да си хабим думите, щом, чини ни се, едва ли би ни послушал! Но пък знае ли човек – току-виж взел, че го сторил...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


4. Пустинна епопея

- Мълния да ме тресне дано, ако не е дяволски студено! – изруга Юмел Раш и се уви още по-плътно в наметалото, което бе омотал около тялото си, за да го предпазва от студа през нощите във вътрешността на пустинята Хеш.

При това Ютан хвърли поглед към термометъра, който бе извадил от бившия си калъф за хранителни таблетки и бе прехвърлил тънката му верижка през шията си. Да, студеничко си беше – едва 3,8 градуса по Целзий.

- Трябва да намерим място за почивка, мълния да ме тресне дано! – изръмжа Раш. – Скоро ще съмне.

Да бе останал на кораба – загрижено го изгледа младежът – или поне да се бе екипирал по-добре!

- Странно – сви рамене капитанът, - Понякога през зимата в Абдала е толкова студено, че ако се изплюеш, плюнката ти замръзва във въздуха, преди да падне на земята, ала въпреки това е поносимо, а пък тук този нощен студ просто вледенява кръвта ти в жилите и направо кара сърцето ти да спира, мълния да ме тресне дано!

При това Ютан хвърли поглед назад, към осмината моряци на Раш, които ги следваха на не голямо разстояние.

- Мълния да ме тресне дано – опита да се засмее капитанът, - ако знаеш как точно да намерим това, което търсиш! Ето, вече дял се скитаме из скалите и пясъците на пустинята, без да сме открили ни най-малка следа от присъствието на капсулата, с която си кацнал!

- Не знам, друже! – откърти се тежка въздишка от гърдите на Ютан. – Навярно не търсим там, където трябва...

- Но пустинята Хеш е гигантска, едва ли имаш и най-малка представа колко чудовищно огромна е тя! – прямо го изгледа Раш. – И освен това ми се струва, че ония, дето са ти пратили съобщението... – онова съобщение, в черната кутийка, де – и без това ще знаят как да те открият чрез нея и че съвсем напразно замръзваме нощем и се пържим денем в тая забравена и от Арунда прокълната земя!

- Десет слънца – пророни младежът след кратка пауза. – Още десет слънца и се връщаме. Какво ще кажеш?

- Ще кажа, че въпреки всичко ти си един разумен млад човек, мълния да ме тресне дано! – засмя се Раш и раздруса ръката му.

* * *

Изминаха още осем слънца. Бе краят на тридесет и петото и скоро щеше да започне тридесет и шестата нощ от навлизането им в пустинята.

Ютан се привдигна от бодливия храсталак, където с Раш и моряците му бяха налягали, за да изчакат преминаването на дневните горещини, и се опълчи на нажежените до бяло лъчи на залязващото слънце.

Две слънца – каза си. – Още само две слънца и тръгваме обратно.

Той обгърна с поглед скалистата падина, в която бяха прекарали деня, и се зачуди какво ли има отвъд високия хълм в далечината, към който се бяха отправили.

* * *

Потеглиха едва когато здрачът започна да се спуска и когато от запад ги лъхна внезапен, пък макар и едва доловим ветрец, все още наситен с пещта на угасващия ден. Когато стигнаха до хълма и започнаха да се катерят по него, вече се бе стъмнило напълно. Белезникавите скали и осветяващите ги гроздове от едри звезди обаче им осигуряваха нужната им за изкачването светлина.

Най-сетне възлязоха на скалите и занемяха от почуда. Под тях, докъдето им стигаше погледът, сияеха и едва забележимо се диплеха на вятъра дълбоки дюни от ослепително бял, сякаш фосфоресциращ пясък!

- Ама че красиво, мълния да ме тресне дано! – възкликна Раш. – Само за това си заслужаваше да дойдем!

- Ще опитаме ли да нагазим в тях? – изгледа го сериозно младежът.

Вместо отговор Раш преплете пръсти пред устните си и пронизително изсвири:

- Юстааан, ееей, Юстааан, я ела тука за малко! – прогърмя мощният му глас.

Млад моряк се отдели от другарите си на петдесетина метра от Ютан и Раш по билото и пъргаво се приближи към последните.

- Юстан, ти си бил в пустинята и друг път – констатира капитанът. - Какво ще кажеш за това чудо? – посочи той ширналите се пред погледите им пясъци.

- Непроходимо е – сви рамене морякът. – Пределът, така наричат това място, защото се предполага, че дори и да навлезе в дюните, човек не може да излезе оттам поради честите пясъчни бури, които, казват, понякога засипвали цели кервани със стотици кумлари!

- Е, какво предлагаш? – обърна се Раш към Ютан.

- Да се връщаме – след кратко колебание пророни младежът. – Едва ли имаме друг избор.

- Можем да опитаме да продължим успоредно на линията на пясъците – предложи алтернатива Раш, па макар и с не особено въодушевление.

- Не – решително тръсна глава Ютан. – Те, които и да са, ако искат, ще ме намерят. Не вярвам да са пропуснали да вградят в черната кутийка устройство, което да проследява местонахождението й и по повърхността на планетата, а не само точно на коя планета се намира...

И тогава в мозъка му се стрелна някаква мисъл, някакво колкото опустошително, толкова и вдъхновяващо прозрение. Той опита да го улови, ала то бе толкова крехко и мимолетно, че тутакси бе пометено от блъскащия се в канарите на съзнанието му пълноводен поток на мислите му.

- Сигурен ли си? – сериозно го изгледа Раш. – Напълно ли си сигурен?

Вместо отговор, младежът хвърли още един очарован поглед към пясъците, белеещи отвъд скалистия хълм, на чието било бяха застанали, обърна се и бавно заслиза. С озадачено, ала и облекчено изражение, капитанът го изгледа в гръб, сетне сви рамене и побърза да го настигне. Не след дълго ги последваха и останалите моряци.

Господи! – някаква дива радост се заблъска в гърдите на Ютан, докато с все по-бързи крачки се смъкваше по скалите. – Сена! Нима ще я видя пак! Нима е възможно да бъда – да остана – с нея! Нима!... – нима ще ме споходи невероятният шанс, невероятното щастие да прекарам живота си с нея!!!

Унесен в тези сладостни мечти, Ютан изобщо не усети кога е слязъл от хълма и е продължил напред.

Упоителните му фантазии бяха рязко разпръснати от гласа на вървящия току зад него Раш:

- Ти май не си съвсем недоволен от неуспеха на мисията, а? – подсмихна се капитанът.

Тези думи грубо свалиха младежа на земята и, внезапно изпитал остра, пък и, прекрасно съзнаваше, не чак дотам искрена вина, той се изчерви.

- Не – проломоти..., - аз просто...

- Отдалеч познавам влюбените мисли, момче! – разсмя се капитанът и го тупна по рамото. – Прекалено често ме спохождат, та да е невъзможно да не ги разпозная у някого. Сена е, нали?

Младежът само се обърна, правейки опит да го изгледа строго. Не успя обаче. Пък и нямаше как да успее – очите му просто пееха, пееха с музиката на една сякаш възкръснала от пепелта любов. Сетне бавно кимна и някак гузно, ала и щастливо, много щастливо, се засмя.

* * *

Четири нощи по-късно – бе в края на прехода им, преди наближаващото утро да ги застави да потърсят убежище от опустошителната дневна горещина – стигнаха до място, което Юстан разпозна като един от няколкото пътя, свързващи океана с обширната област в пустинята, от където абдалианските търговци на строителен материал си набавяха здравите камъни за къщите на северния континент. Поеха по този път право към океана и вървяха може би два часа, преди небето на изток да започне да просветлява, при което потърсиха място за почивка.

Очевидно съдбата тази нощ – всъщност вече утро - им се усмихваше, защото малко встрани от пътя, близо до внезапно зейнала пред погледите им пропаст в скалите, откриха малка пещера, в която в разгара на вече настъпващия ден със сигурност щеше да им е далеч по-прохладно, отколкото в бодливите храсти, в които бяха прекарвали слънчевите часове през последните няколко дни.

Докато останалите – в това число и Раш – влязоха в пещерата и се приготвиха за сън, Ютан реши първо да се поразходи и да си помечтае за Сена и за скорошната си – горещо се надяваше – среща с нея.

Господи! – за кой ли път през последните четири денонощия го заля почти непоносима вълна от чисто щастие. – Какво ли ще е отново да зърна лицето й, да я прегърна и... е, и, разбира се, да впия устни в нейните, както тогава, както преди цяла вечност от година и няколко месеца, ала вече пиян от щастие, а не от мъка пред предстоящата раздяла!!!

Опомни се едва на самия ръб на зейналата пред погледа му сякаш бездънна пропаст, от която, въпреки утринния студ, го лъхна ледено дихание. Той претъркули в нея малко камъче, което се плъзна по ръба й, след което заподскача надолу, блъскайки се в почти отвесно спускащите се скали, докато накрая шумът от падането му заглъхна в няма, сякаш мъртва тишина.

Кой знае защо, Ютан потръпна и боязливо отстъпи крачка назад:

Господи – запита се, - колко ли е дълбока? Навярно стотици, а може би дори хиляди метри?!

Сетне, почувствал, че все още не му се спи, тръгна по протежение на пропастта, придържайки се на метър-два от ръба й и отдалечавайки се от пещерата, където Раш и моряците му вероятно вече тънеха в дълбок сън. И тогава..., тогава усети нещо много, много странно. Бе се почувствал така, сякаш някой го наблюдава – и то настойчиво. При това внезапно се извърна. Не, нямаше никой – не се виждаше никой, ала той..., той просто бе сигурен, знаеше, че нечии невидими за самия него очи прогарят дупки в тялото му!

Изтръпнал от непонятен атавистичен страх, понечи да потегли назад и тогава, о, Господи, нима бе истина, тогава го видя! Човекът излезе иззад рехави храсти на десетина метра от пропастта и решително тръгна към него.

Та аз познавам този човек! – възкликна вътрешно той. – Познавам го, но защо ли не мога да се сетя кой точно?!...

И тогава го разпозна, въпреки потъмнялата му от очевидно дългото излагане на тукашното слънце кожа. Разбира се, че го познаваше, че как иначе! И, разбира се, че се радваше, безумно се радваше да го види:

Господи, нима това не е знак свише! – запя сърцето му. – А може би – почти не смееше да помечтае... – може би с него е и Сена?!!!

Сетне с радостен вик се затича срещу тичащия на среща му стар негов познайник.


5. Във вихъра на вилнеещата смърт

Арунда, колко съм изтощен! – проблесна във все още замъгленото от съня съзнание на Кормал. – Макар че керванът се готвеше да потегли, той реши да се поизлежава още няколко минути. – Изобщо не съм вярвал, че е възможна толкова чудовищно опустошителна умора!

- Хайде, тръгваме! – надвеси се над него не по-малко изтощеният Кодрат. – Да се надяваме, че тази нощ най-сетне ще възлезем на разклонението за океана.

- Всъщност колко точно – или поне приблизително – остава до това прословуто разклонение? – прозина се Кормал и с мъка се надигна.

- Няма как да се каже със сигурност, но вероятно между петнадесет и тридесет фандрома – замислено отвърна бащата на Сена.

- И корабите ще ни чакат точно там, където ги оставихме при тръгването? – продължи с въпросите си Кормал, бръсвайки с длан потта от челото си.

- Моряците, които оставихме, са там с единствената цел да ги пазят, а не да ги местят – троснато изгъгна Кодрат и рязко се обърна. – Хайде, приготвяй се и да тръгваме! – нареди той.

* * *

Десетина минути по-късно в бързо сгъстяващия се здрач дългата върволица от 138 кумлара, влачещи натоварени с едри камъни платформи и с превързани върху гърбовете им ездачи, вече се тътреха по сякаш безкрайния път към океана. Кормал се люшкаше върху животното със затворени очи и пробваше да не мисли за един проблем, който бе започнал да го мъчи от почти дял. А проблемът бе наистина сериозен, дори нямаше да е преувеличено ако се каже, че бе на живот и смърт. Зурпът му свършваше! От закупените от Файоми пет фанбрума му бе останал едва по-малко от половин фанбрум!

Той обаче си самоналожи да не мисли за зурпа. Засега имаше и щеше да има поне още за две седмици. За друго трябваше да мисли, друг бе непосредственият, далеч по-належащият проблем. Щом се връщаха на мястото при палатката на Пана, а онзи, Кормал не се и съмняваше, бе открил трупа на момичето, всяко негово припарване в близост до леговището на Йови почти сигурно го поставяше в смъртна опасност. Все повече се убеждаваше, че собственикът на момичето трябваше да е напълно смахнат, та да не се досети кой всъщност е виновен за смъртта й, кой точно я е убил. При това фактът в случая, жизнено важният за него факт, бе не дали е имало свидетели на престъплението му и не дали е оставил улики на мястото на извършването му, а обстоятелството, че бе последният, видян от Пана с Алва...

Трябва някак да се „откача” от кервана, от Кодрат и хората му! – за пореден път настойчиво си повтори той. – Просто трябва да ги изоставя и да поема успоредно на океана – все едно на запад или на изток – и да потърся друг път към брега – път, минаващ далеч, колкото се може по-далеч от мястото, на което акостирахме, далеч, много далеч, възможно най-далеч от Пана и палатката му!

Естествено, че нямаше как да каже на Кодрат, че му се налага да ги напусне. Просто трябваше да избяга. Те, разбира се, щяха да го търсят – изобщо не се и съмняваше в това.

Веднъж да се „откача” обаче – за кой ли път си даде кураж, - едва ли ще се забъркам дотолкова, че да им позволя да ме открият! И... едва ли ще се забъркам дотолкова, че да умра в пустинята от глад и жажда! За целта обаче трябва да се запася с храна и вода, при това добре!...

* * *

Стигнаха до разклонението малко преди края на нощния преход, в ония предутринни часове, когато студът тук, в пустинята, бе най-силен. Сетне вървяха около час, преди да намерят рехави бодливи храсти, сред които да се прислонят от опустошителния пек.

Днес – каза си Кормал с разтуптяно от вълнение сърце. – Трябва да е днес.

Късно през деня, когато замрялото в зенита си слънце бе превърнало пустинята в същински огнен ад, той се възползва от обстоятелството, че всички са се заровили възможно най-дълбоко в оскъдните храсталаци и че или спяха, или безуспешно опитваха да заспят, и предпазливо се измъкна от леговището си, поемайки ей така, сякаш безгрижно, към струпаните наблизо кумлари. Изчака, докато и двамата пазачи се отдалечат, после отиде до един полегнал кумлар и, докато кротко го успокояваше, с мъка се покачи на гърба му.

Арунда – помоли се, - дано да е от тези с провизиите!

Да, от тях беше, констатира с облекчение. Тук имаше и вода, и храна, при това като че ли достатъчно и от двете. Е, в началото щеше да му тежи, ала просто нямаше друг начин...

* * *

Същата вечер, около половин час след потеглянето им, той напипа въжето, с което бе привързал към корема на кумлара под себе си запасите си за из път и съсредоточено се огледа. Не забеляза някой да го гледа и реши да рискува. Внимателно разхлаби възела на въжето, придържащо големия пакет към корема на кумлара, при което тежестта на запасите му едва не го принуди да го изпусне. Сетне бавно, много бавно и внимателно, разхлаби и възела на въжето, с което самият той бе вързан за гърба на кумлара, при което то бързо се развърза, нарушавайки фатално равновесието му. При това той се залюля върху масивния гръб на животното, изпускайки въжето с пакета с провизиите си, изхлузи се от кумлара и тежко тупна на земята.

В първия момент усети силна болка в гърба си – бе паднал на него, ала не извика, успя да не извика. Видя как единият от задните крака на кумлара мина опасно близо до него и почти закачи главата му, ала му провървя и чудовищната лапа го пропусна на тандроми.

Бе бил последен – бе успял да изостане достатъчно, за да е сигурен, че зад себе си няма никого. Започна да се успокоява обаче едва когато трополенето на кервана заглъхна в далечината и над пустинята се спусна дълбока, оглушително дълбока тишина. Едва тогава опита да се раздвижи:

- О, Арунда! – възкликна на глас, когато установи, че с гърба му всичко е наред, само се бе понатъртил. – Благодаря ти, че ми помогна да успея!

В продължение на няколко минути лежа, за да си поеме дъх, сетне потърси пакета с провизиите си. Съзря го веднага. Белееше се на десетина-петнадесет дрома от него. Бавно се надигна и въпреки все още силните болки в гърба, се затътри към него. Взе го, след което с помощта на въжето, прикрепяло го към корема на кумлара, го върза за гърба си и, грохнал под тежестта му, увеличаваща и без това силната болка от падането, устреми поглед към звездите. Бързо се ориентира в посоките и пое на изток.

- Нека е на изток – каза си, - на изток, на запад – все едно. Стига да се натъкна на път, който да ме изведе далеч от пана и от очакващото ме – сигурен съм в това – негово отмъщение!

* * *

Прела се сепна в съня си и рязко отвори очи. Бе дезориентиран. В първия момент не успя да си спомни къде се намира. Сетне нещата постепенно започнаха да идват на фокус. Тогава видя сенките. Мерна ги за миг през малкото прозорче на каютата. Сетне... - вече ги нямаше, сякаш никога не ги бе имало...

Въобразявам си! – скастри се, дълбоко се прозина и понечи отново да се отпусне в прегръдките на съня.

И тогава чу шума – приглушено тупване, последвано от слаб стон. Сетне тишината се спусна отново.

Арунда! – изплаши се Прела и рязко се надигна от койката си. – Какво ли пък беше това!

Нямаше време да се учуди обаче, тъй като някакъв нов шум – някакъв едва доловим шепот и то – О, Арунда! – сякаш пред самата врата на каютата му се понесе в дълбоката, някак необичайно дълбока, злокобно дълбока нощна тишина и замря във въздуха. После се чу тихо проскърцване и, невярвайки на очите си, видя как вратата на каютата му се отваря и как трима мъже нахълтват през нея.

И тогава ужасът го скова. Нямаше нито сили, нито време – особено време – да извика! Всичко се случи с невероятна бързина, навярно за секунда две, макар на самия него да му изглеждаше дълго цяла вечност!

Двама от мъжете запречиха вратата, а третият се втурна право към него. Вдигна нещо високо над главата си, сетне рязко, прекалено рязко, за да бъде проследено, го спусна над него!

В същия миг главата му се разцепи от взрив на чудовищна, нечовешка болка, болка толкова непоносима, всепроникваща и безгранична, че просто нямаше как да бъде понесена, не бе предназначена да бъде понесена! И после... После просто нямаше!!!

* * *

По-малко от минута по-късно пет сенки се спуснаха една след друга по стълбичката, свързваща закотвения кораб с вдаден в морето скален риф, по който се стигаше до брега. Бяха оставили след себе си пет трупа, накълцани до неузнаваемост. Само след броени часове това място щеше да започне да вони като кланица, ала тях това не ги интересуваше. Те просто си бяха свършили работата – нищо повече!

* * *

- Ломи, кога най-сетне ще стигнем брега? – с отслабнал от внезапно разразилата се в тялото му преди няколко слънца треска попита Кодрат, обръщайки се към човека, привързан върху гърба на кумлара, вървящ непосредствено пред неговия.

- Утре вечер – тихо отвърна онзи. – Вероятно няма да успеем тази нощ.

- Някакви новини за Кормал? – с разтреперан глас се осведоми бащата на Сена.

- Ееех, старче! – въздъхна Ломи. – Стига си се терзал! Най-вероятно е изпаднал от гърба на кумлара. Тръгнал е, намерил е керван и сега сигурно също се придвижва към морето, само че по друг път...

- Дано да си прав, Ломи, в името на Арунда, дано да си прав! – въздъхна Кодрат. – Родителите му ми го повериха и тържествено им обещах, че ще го пазя. Арунда, та той ми е като роден син!!!

- Не се терзай, човече! – скастри го другият. - Трябва ли да се погубиш самият ти, без дори да успееш да разбереш какво е станало с него?!

* * *

Предвижданията на Ломи се потвърдиха. Не успяха да стигнат същата нощ, макар че в края на прехода едва ли им оставаха повече от десетина-петнадесет фандрома.

* * *

Потеглиха на здрачаване, както обикновено. Тази вечер Кодрат бе по-добре. Той дори успя да седне на гърба на кумлара, за който бе превързан. Кой знае защо, ала в сърцето му внезапно бе покълнала безумна надежда. Все повече започваше да се убеждава, че когато стигнат, Кормал ще е там и ще ги чака. Арунда, колко дълго го бяха търсили! Изгубиха почти две седмици, ала не откриха нищо – съвсем нищичко! Най-странното беше, че в същата нощ, в която изчезна Кормал, бе установена и липсата на един пакет от запасите им с храна и вода. Мъката му от изчезването на младежа обаче бе толкова голяма, че той изобщо не обърна внимание на този факт...

- Сигурно е изпаднал – бе проломотил само, покрусен от скръб, след което изобщо не се сети за това и за възможната му връзка с изчезването на Кормал...

Той вдиша с пълни гърди напоения с мирис на море въздух и най-сетне – след толкова много слънца жестоки притеснения – си позволи да се поотпусне:

Разбира се, че всичко ще е наред! – каза си. – Просто трябва да е наред. Противното е толкова непоносимо, че едва ли бих могъл да продължа да живея, ако се сбъдне!

И тогава се случи. Някакъв страхотен тласък събори кумлара, върху чийто гръб бе привързан и той, за миг увиснал във въздуха реши – ей така, безстрастно, като незаинтересован страничен наблюдател, - че кумларът се е препънал в нещо и ей сегичка ще се стовари върху му, смазвайки го под тежестта си.

Не бе му предопределено обаче да умре, смазан под туловището на кумлар. В мига, когато полетя във въздуха, въжето, с което бе привързан към гърба на кумлара, се скъса със зловещ пукот и той, загубил опора, се стовари върху все още нажежените от дневния пек скали.

Падайки, долови някакви странни звуци. Тишината на нощта изведнъж бе станала злокобна и се бе изпълнила с мирис на смърт. Чуваше нечленоразделни стонове, някакви приглушени удари и разбъркания тропот от гигантските лапи на кумларите.

Ненадейно пред взора му изплува някакво лице, което не успя да разпознае. Бе нощ, пък и за миг му се стори, че онзи не е от кервана. Проследи как човекът срещу него се озъби в чудовищна гримаса и само за части от секундата мярна замахващата му ръка... Сетне в него – в сърцето му – изригна такава непоносима болка, че още преди да осъзнае, че я е изпитал, вече бе мъртъв!!!

* * *

По-малко от минута по-късно всичко бе свършило. Двадесетината главорези направиха последна проверка и, уверявайки се, че никой не е останал жив, се изгубиха в нощта.

Последни си тръгнаха два тъмни силуета, единият от които си мърмореше нещо под нос.

- Какво казваш, Йови? – шепнешком запита другият.

- Няма го, мизерникът! – тросна се първият. – Къде ли не го търсих, два пъти обходих труповете, ала не мернах ни следа от него!

- Може да е избягал – предположи другият.

- Какво ти избягал, Ундар! – просъска Йови (защото, както навярно вече сте се досетили, това бе съдържателят на палатката за крайбрежни удоволствия Йови Пана). – Два пъти обходих тая касапница и не открих ни следа от него, ни шибана следа, човече! Пък и акцията бе перфектно организирана. Убеден съм, че и пиле не би могло да прехвръкне над кордона ни, без да го забележим!

- В интерес на истината е така – замислено каза Ундар.

- Просто не е бил с тях! – тропна с крак Пана, а на лицето му се изписа свирепо изражение. – По някаква причина се е отделил от кервана и ми се струва, че знам защо! Той обаче няма ни най-бегла представа с кого си има работа! Ще го намеря, Ундар, щом съм решил, няма как да не го намеря и тогава, да не се казвам Йови Пана, ако не накарам тоя нещастник да съжалява, че изобщо се е родил!!!

Поуспокоен от тези си думи, той ускори ход, карайки спътника си да се задъхва от усилието да поддържа темпото му.

- Все пак е добре, че ги избих всичките! – заяви Пана. – Никой, абсолютно никой, свързан с убиеца на Алва, на скъпата ми Алва, на единственото женско същество, което въобще някога съм обичал истински, не трябва да остане жив! И знаеш ли, Ундар – обърна се той към спътника си, - това, което най-много ме измъчва, е че нямам никаква, ама ни най-малка идея, защо е извършил нещо толкова чудовищно!!!

* * *

В продължение на няколко нощи Кормал вървя все на изток и накрая се натъкна на нещо, което или бе, или поне приличаше на път към океана. Бе тясна просека сред скалите, която след две нощи рязко се разшири и едва тогава той се увери, че е на прав път.

Вече бе започнал да се успокоява, че Кодрат и хората му няма да успеят да го намерят, ала все по-остро го глождеше едно друго притеснение. Зурпът му свършваше. Имаше още само за три-четири слънца и не му се мислеше, ако не застигнеше – или не срещнеше – керван с хора, склонни да му продадат поне малко – поне толкова, че да му стигне до океана!...

На третата нощ откак бе поел към океана се натъкна на някакъв кръстопът и, след дълго взиране в звездите, пое по разклонението, което по изчисленията му трябваше да го изведе на брега...

* * *

Бе призори и вече търсеше място за сън, когато попадна на някакви бодливи храсти, отвъд които зееше дълбока, сякаш бездънна пропаст. Вярно, нататък – малко по-на изток - се издигаха скални грамади, сред които имаше вероятност да се натъкне на пещера, ала бе уморен и затова все пак реши да прекара деня в храсталаците. Свря се в тях, затвори очи, и...

Ослуша се. Бе чул нещо, нечии стъпки сякаш. Напрегна слуха си до крайност, ала шумът не се повтори. Тъкмо започваше да мисли, че му се е причуло, когато долови същия този шум – да, стъпки бяха, вече нямаше съмнение, - само че далеч по-близо.

Рязко отвори очи и се надигна. Хвърли поглед наоколо си и накрая го видя. Бе някакъв човек, който се разхождаше близо до ръба на пропастта. И странно, в този човек имаше нещо познато, нещо твърде, смущаващо, дори притесняващо познато!

Любопитството му, разбира се, надделя и той се измъкна от бодливите храсти и пое към силуета, който тъкмо тогава се обърна и:

О, Арунда! Проклети Арунда! – не повярва на очите си. – Та това бе той, от плът и кръв, нямаше начин, бе просто невъзможно да не е той! Арунда, та това бе самият Фирсала!!!

Той се затича към Фирсала, който също го позна и на свой ред се затича към него, а в същото време в главата на Кормал светкавично покълна, набъбна и се оформи пъклен план. Бе пусто, а Фирсала изглежда бе сам – подходящият случай, перфектният случай веднъж завинаги да реши проблема с него!

Двамата се прегърнаха и едва сега той забеляза, че погледът на Фирсала е щастлив – прекомерно щастлив, за да допусне, че бликащата от очите му радост се дължи само на факта, че е срещнал него, Кормал.

- Кормал, приятелю, колко се радвам! – възкликна фирсала. - Виж ти, каква среща само! Как, по дяволите, се озова тук?!

- Ами ти? – на свой ред запита Кормал. – Ти какво правиш тук?

- Дълга история – махна с ръка Фирсала. Сетне, след кратко колебание, с разтреперан от вълнение глас се осведоми:

- Ами Сена? Да не би и тя да е с теб?

- Хайде да се поразходим и ще ти кажа, всичко ще ти кажа – с едва прикрито раздразнение в гласа отвърна Кормал, посочвайки на запад, в посоката, противоположна на пещерата, в която се бяха настанили Раш и моряците му.

- А Кодрат? С теб ли е и той? Вероятно си дошъл с него... – предположи Фирсала.

- Не – отсечено кимна Кормал и едва сега Фирсала забеляза в поведението му нещо нередно, някакъв хлад, който обаче регистрира само на подсъзнателно ниво. – Ала Сена е тук – въздъхна Кормал, но това изобщо не може да й помогне!

- Да й помогне ли?! – с недоумение го изгледа Фирсала. – Сетне леден страх скова гърдите му и му попречи да види как Кормал го повежда по-близо до ръба на бездната, хвърляйки още веднъж поглед наоколо, за да е напълно сигурен, че са сами.

- Дълга история – тихо и някак скръбно провлече Кормал и това накара Фирсала почти да обезумее от страх:

- Господи, човече, кажи ми какво се е случило?! – помоли приятеля си той. Кормал обаче не му отговори, а, застанал на ръба на пропастта, бе устремил поглед в нея. При това Фирсала се приближи и се настани току до него.

Идеално! – мислено потри ръце Кормал. – Просто идеално!

Вместо това на глас каза:

- Нищо не се е случило, друже, все още не.

Изричайки това, той леко се дръпна назад и встрани, заставайки почти зад Фирсала:

- Сега обаче ще се случи!

Почувствал нещо нередно, нещо адски нередно, някакво плашещо безумие в този глас, Фирсала сепнато започна да се обръща. Нямаше време обаче да завърши завъртането си, защото Кормал протегна към него две ръце и с все сила го тласна в пропастта!!!

Да, в гласа на Кормал имаше нещо толкова притеснително, че той – Николас, Фирсала, Ютан... - се зачуди как не го е забелязал досега. Главата му рязко започна да се извърта по посока на младежа и тогава се случи нещо, което в първия момент той изобщо не осъзна. Почувства някакъв мощен тласък, който почти го откъсна от земята! Сетне видя ръба на пропастта – видя го под себе си, под краката си, ала стъпалата му бяха над него! Бавно, като на забавен каданс, той се видя как увисва над пропастта, сетне гравитацията го всмука и той започна да пада, да пада, да пада...

Почувства как едното му стъпало се удари в някакъв камък, сетне и гърба му, после ръката! Ударите просто се сипеха непрестанно, а той се превърташе с главоломна скорост по някакъв много стръмен склон, без изобщо да има за какво да се задържи! В бърза последователност, почти сливайки се, пред помътения му от все още неосъзнатия шок взор се редуваха скали и небе, небе и скали!...

Бе забравил къде е, защо е тук и как точно е започнал да пада, ала осъзнаваше с брутална яснота, че в края на това падане щеше да последва нещо толкова ужасно, толкова чудовищно, толкова невъобразимо, че изобщо не можеше – не смееше – да си го представи!

И тогава... – тогава нещо много тежко и голямо – някакъв камък? - се надигна и...

Експлозия от адска болка помете всичко, целия му свят, ведно с новата му надежда да срещне Сена, ведно с образа й в съзнанието му, и, разбира се, ведно със самия него!!!

* * *

Кормал проследи падането на Фирсала безстрастно, като експериментатор, чакащ предварително известния му резултат от рутинно изследване. Той гледаше как младежът се превърта, как се удря в канарите, как главата му почти се размазва в някаква скална издатина...

Едва когато тялото на Фирсала се смали и изчезна в чернотата на бездната, той позволи на една сатанинска усмивка да разтегли устните му:

Ще те имам, Сена! – зарече се. – Арунда да ме убие, ако не успея да те имам!!!

Сетне с бавни стъпки се отправи към предишното си леговище в храсталаците. Отдавна вече бе време за сън. Слънцето почти започваше да изгрява. На него обаче не му се спеше. Адреналинът бушуваше в кръвта му и изпълваше съзнанието му със сладостни мечти – с мечти за Сена и, разбира се, за зурп, за планини от зурп...

По технически причини спущено два дни предсрочно – на 6 август 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава XIV.


Назад към част 3 на глава XIII

Напред към началото на глава XIV

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта