Книга първа, част втора, глава VIII – 5 и 6

Тъпанар Дрънкар: Ама каква е тая клоака Нубири?! Поне да бяхме разбрали какво точно изобразява символът на справедливостта, гравиран върху прясно одраната човешка кожа, окачена над вратата на централния затвор в столицата на Гамбоне! А какво, по дяволите, е това нещо „огън на боговете”?! Някакво оръжие – ясно, - ама как точно функционира и какви са съставките, от които е направено?!... – Въпроси, въпроси, въпроси, ала – Уви! – нито един отговор!!!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


5. Огънят на боговете

До рулетката на Пош оставаха само три слънца, когато Мелех и Тинто навлязоха във все още относително тихите предутринни предградия на Нубири.

- Велики Пош, каква мръсотия! – не се сдържа Тинто. – Нямаше да е зле да имаме малко гуун.

- Говориш така, защото не си ходил в Аверил – подсмихна се Мелех. – Тамошните клоаки биха изпълнили със завист дори душата на сатаната!

- Чувал съм, че дори великият съветник от Гамбоне Амри Шуктар не отказвал човешко месо – полюбопитства Тинто.

- Че как иначе! – удиви се Мелех. – Що за гамбонианин би бил иначе. Той обаче не ядял всякакво човешко месо. Предпочитал крехко печено от млечните жлези и задните части на девствени млади дами... – е, от време на време и от гениталиите на напращели от здраве и сила юнаци като теб...

- Уф, стига си плещил гадости! – тръсна глава Тинто. – Нима не ни стигат тия, дето ни заобикалят!

- Извинявай, момчето ми! – саркастично се подсмихна Мелех. – Просто исках да ободря духа ти.

- Прекрасен начин да го направиш, няма що! – възмути се Тинто. – Сигурен ли си, че знаеш къде живее тоя... уф... как му беше името... – осведоми се той.

- Гизраа – подсети го Мелех. – Ще трябва да се помотаем малко, но ще го открием – успокои го той. – Все пак не съм го търсил от почти три цикли...

- И си сигурен, че все още е тук! – учудено го изгледа Тинто.

- Тук е, довери ми се, храбри ми невернико – убедено кимна Мелех. – Няма къде да ходи. След като е бил тук в продължение на повече от четиридесет цикли, едва ли точно през последните три от тях ще се е запилял някъде другаде! Още повече, че тук си живурка навярно по-добре и от самия кирт!

При тези му думи Тинто въпросително го изгледа.

- Както ще видиш, базата му е изключително добре оборудвана и съвсем не би било лесно да бъде преместена – поясни предводителят на бунтовниците от Тимру. – От време на време извършва по някоя и друга безплатна услуга на Шуктар и приближените му, пък и не е далеч от основния източник на доходите си – жреците от Гамбари, които тъкмо при него поръчват смесите за страховитите звуково-светлинни ефекти на човешките си жертвоприношения в чест на тамошния Бог на търговията Суйбири...

Тинто бе престанал да го слуша, тъй като вниманието му внезапно бе привлечено от поредица високи постройки, край които тъкмо в този момент минаваха. Те представляваха каменни грамади, опасани с висок над двадесет стъпки зид, заобиколен на свой ред от дълбок и пълен с вонеща блатна вода ров.

- Местният затвор – проследи погледа му Мелех. – Чакай да видиш символа му.

Тинто въпросително го изгледа и тогава видя, при което очите му се изцъклиха, а по гърба му полазиха мравки. Над портала на затвора бе окачена прясно одрана човешка кожа, върху която бе гравирано нещо. Той опита да разбере какво е то, ала не успя.

- Гамбонианският символ на справедливостта – поясни Мелех. – Сменят кожата всяка седмица за назидание на всеки, който би дръзнал да прояви неподчинение спрямо управлението или по отношение на издаваните от великия съветник и приближените му закони... Нищо ново, така да се каже – обобщи той. – Сигурен съм, че, ако, да пази Пош, плановете ни не успеят, тук и след тридесет, и след петдесет, и след сто цикли ще си е все същото. Местните не проявяват изобретателност дори в жестокостта, в чието упражняване, както виждаш, са наистина добри!...

* * *

С навлизането им навътре в града оживлението растеше. Бе пазарен ден и дори в тоя ранен утринен час, когато зората едва-що бе напъпила, многобройни търговци се подготвяха да отворят дюкяните си, за да успеят да хванат първите минувачи.

Главната улица, на която излязоха не след дълго, бе просто задръстена от хора, коли и животни, през които трудно си пробиваха път. Никой обаче не им обръщаше внимание. Просто ги пропускаха да минат, без да ги заговарят, а от време на време трябваше да изчакат, докато по някоя от многобройните пресечки се изниже някой дълъг керван.

Един от тези кервани се състоеше почти изцяло от роби – десетки, а може би и стотици привързани един за друг мъже, жени и деца, едва-едва влачещи окованите си нозе, които с викове и бой биваха подкарвани от неколцината си господари.

Доста изпосталяло месо – мислено отбеляза Тинто. – А може би работна ръка, предлагана на безценица на робския пазар...

- Това е – възкликна Мелех, повеждайки спътника си по някаква запусната улица, пресичаща главната. – Ако не внимавах достатъчно, можехме и да я пропуснем.

Колкото повече се отдалечаваха от главната улица, толкова повече шумът от нея стихваше. Тинто дори понечи да си помисли, че са попаднали на някакво почти поносимо място. В следния миг предположението му бе жестоко опровергано.

Срещу тях се клатушкаха трима младежи, говорещи на висок глас и отпиващи калеп от голяма бутилка. Единият се отдели от спътниците си, свали си гащите и започна да се облекчава направо насред улицата. Другите двама, забелязали Мелех и тинто, снишиха гласовете си и възбудено ги засочиха. След секунди другарят им, кандилкайки се почти неконтролируемо, се присъедини към тях.

- Ще се наложи да им поотупаме перушината – безстрастно отбеляза Мелех, продължавайки да язди право срещу тримата, които бяха препречили пътя.

- Ееей, дедетааа! – провикна се един от младежите, грабна бутилката с калеп от другаря си и отпи юнашка глътка. – Айде да спрете за мале, а?

Когато ги приближиха, Мелех плавно намали:

- Отстранете се от пътя ни, деца! – учтиво ги помоли той.

Провикналият се преди малко смигна на приятелите си и тръгна право към него:

- Убав кон имаш, брат’чет – уригна се. – Аверът ти – също – посочи към Тинто. – Бива ли да ни ги арижите без бой?...

- Ей, кесиите, Скизи! Да не забравиш да земеш и техъ! – прагматично му напомни облекчилият се преди малко.

- Мълчи, бе, Ендар! – скастри го третият. – Пиян си като буре! Ски си знае работата...

- Отстранете се от пътя ни, господа! – помоли ги Мелех, спрял току пред носа на Скизи.

- Няма а стане тъй, гос’да – изфъфли последният, вадейки от джоба си закривен ръждясал нож. – Като ви глеаме, доста сте се изтупали, не мой да нямате сувсем ич за бедни юнаци като назъ...

- Предупреждавам ви за последен път – спокойно каза Мелех и в ръката му също се появи нож.

Скизи се поколеба. За Мелех това бе предостатъчно. Той се присегна и с умело движение изби ножа от ръката му.

- Полека, бе, дядка! – ревна онзи, конвулсивно отскачайки от пътя му. Мелех се възползва от суматохата, която бе предизвикал сред тримата, и направи на Тинто жест да го последва.

Известно време биваха сподиряни от ругатните на младежите, сетне утринната тишина отново ги обгърна. Дискът на слънцето полека изплува на хоризонта и температурата бързо започна да се повишава.

Когато стигнаха до висок зид, ограждащ очевидно доста широко пространство, Мелех намали ход:

- Това е – обърна се към спътника си той и двамата спряха пред високата, инкрустирана с рисунки на странни животни порта.

* * *

Гизраа се оказа дребен и топчест, ала и доста енергичен старик, който сърдечно се здрависа с тях:

- Филех, калеп, зурп... – радушно ги покани той.

- Бързаме, Ги – отклони поканата Мелех.

- Отдавна не си наминавал, размирнико на Тимру – констатира възрастният човек, изчаквайки младата му прислужница да му поднесе сутрешния филех.

- Благодаря, скъпа! – обърна се към нея той. – Закуси и приготви нещата. Днес ще имаме делегация от Клендайл.

- Да, господарю – поклони се момичето и мълчаливо се оттегли.

- Красива е, нали? – смигна им Гизраа. – Открих я на площадката за екзекуции миналия цикъл. Струваше ми цели 100 зифара, за да я отърва, но все повече се убеждавам, че си е заслужавало. Много е схватлива. Научих я да работи с някои от смесите и сега доста честичко ме отменя в работата. Е, не знам как е в леглото, стар съм вече за тия работи – позасмя се под мустак, - ама що се отнася до останалото, цена няма...

- Но на въпроса – прекъсна се сам той, шумно отпивайки от филеха си.

- Услугата, която ще ти искаме, е много специална – започна Мелех.

- Хайде да позная! – подсмихна се старикът. – Да не би да става въпрос за огън на боговете?

- Именно – кимна Мелех. – Само че трябва да го получим не по-късно от обяд.

- Какво количество? – запита старикът, добивайки делово изражение.

- Достатъчно да пробие крепостната стена на голям град – уточни Мелех.

- Охооо! – подсвирна Гизраа. – Тоя път е наистина сериозно, а? Само че големи градове много, крепостни стени – също. Да вземем например крепостната стена около това свърталище на непрокопсаници Нубири. Тя е доста тънка и количеството огън, с което ще можете да я пробиете, не ще стигне дори да обгорите зидовете около Кайрис, Нупур или Пирфу!

- Трябва ни количество, достатъчно не само да пробие, но и да събори цели блокове дори от най дебелата градска стена – поясни Мелех. – Плащаме един милион и искаме да няма никакви засечки.

- Това е сериозна работа – каза старикът след кратка пауза, много, много сериозна работа!

- Точно затова идваме при теб, Ги – натърти Мелех.

- Искате да натоварите до обяд, значи? – уточни Гизраа.

- Точно така – кимна Мелех. – Дори, ако е възможно, по-рано, но не и по-късно.

- По-рано със сигурност няма да стане – отсече старикът. За подготвянето на исканото от вас количество смес с необходимото качество е нужно време. Мога да ви гарантирам, че ще съм готов до ранния следобед – да речем до към един, но не и по-рано – в никакъв случай не по-рано от тогава!

- Между впрочем, с колко впряга разполагате? – осведоми се той.

- С двадесет – отривисто заяви Мелех.

- Ще стигнат – одобри старецът. – Трябва да стигнат.

* * *

В ранния следобед на същия ден седемнадесет впряга, натоварени по документи с чували зърно и наистина маскирани като такива, напуснаха Нубири от четири различни изхода на града. Единият от тях бе съпровождан от Мелех и Тинто.

- Ще успеем ли да стигнем на време? – осведоми се вторият, когато се отдалечиха от градските стени и поеха по утъпкания коларски път, който трябваше да ги изведе на отсечката за Фиртуш.

- Ако нещо не се обърка, трябва да сме пред стените на Фиртуш вечерта или най-късно към полунощ преди деня на рулетката – уверено заяви Мелех.

- Между другото, как ти се стори Зинган? – поинтересува се Тинто.

- Не много по-различен отколкото си го представях – усмихна се Мелех. – Във всеки случай, не е роден за конспиратор.

- Явно – кимна Тинто. – Особено като се вземе предвид колко бързо след внедряването ми в организацията ме разкрихте.

За миг помежду им се възцари мълчание. Макар едва да бяха наченали дългото си пътуване, жегата вече почваше да изцежда силите им.

- Как мислиш – замислено подхвърли Тинто, - Зинган ще издържи ли?

- Не е обръгнал – сви рамене Мелех. – Иначе ми изглежда свестен, дори - в сравнение с останалите велики съветници - един от най-свестните.

- Спомена ли му за бъдещите ни планове спрямо него? – поинтересува се Тинто.

- Все още е прекалено рано – поклати глава Мелех. – Дори не знаеше, че ти вече работиш за нас.

- Той е традиционалист до мозъка на костите си – замислено вметна Тинто. – Мисля, че ще се окаже доста костелив орех.

- Ще видим, друже, ще видим – многозначително отвърна Мелех. – Първото ми впечатление от него бе, че въпреки всичко той е един доста гъвкав човек.

- Идеята за изначална промяна на тинганианското устройство обаче едва ли ще му е по вкуса – меко възрази Тинто. – Струва ми се невероятно, че ще се съгласи да остави без последствия – още по-малко пък – да се включи в - кампанията ни за разформироването на киртската администрация... Велики Пош, та нали самият ти ми каза колко трудно е задействал плана си за саботиране на рулетката!

- След първия път е по-лесно – мъдро отбеляза Мелех. – Щом веднъж прекрачиш границата, самата мисъл, че си го направил, започва да ти изглежда все по-поносима, докато – той щракна с пръсти, - докато накрая дори започнеш да я възприемаш като нещо естествено, като някак съгласуваща се с реда на нещата. А оттук до узряването за решението самият ти да инициираш фундаментална промяна крачката е само една – при това много, много малка... – И аз съм сигурен – добави след кратък размисъл, - че Зинган, пък и някои от останалите, с които предвиждам да си сътрудничим, не само са способни да я направят, но и че ще го сторят...

Тинто не бе чак толкова голям оптимист, но предпочете да не спори. Пътят, по който бяха поели, му изглеждаше прекалено опасен и изпълнен с непредвидени препятствия и затова дори не смееше да си представя какъв би бил светът, ако някой ден, някога, вероятно далеч след смъртта му, независимо дали тя щеше да е естествена или – което бе много по-вероятно – не, успееха да постигнат желаната промяна. Струваше му се, че газят през тресавище и че всяка следваща тяхна крачка означаваше все по-дълбоко затъване в него...

- Знам, че пътят ще е дълъг, много дълъг и много, много труден – сякаш прочел мислите му тихо се обади Мелех. – Саботирането на рулетката дори не е част от него! Накрая обаче – сигурен съм – мнозина – не киртове, велики съветници и законодателни представители, - а много обикновени хора няма как да не се присъединят към делото ни, осъзнавайки, че то всъщност е и тяхно...

Дано да си прав – скептично си помисли Тинто, - защото ако не си, едва ли и Великият Пош, при положение, че изобщо го има, разбира се, би могъл да ни помогне!


6. Тревожна рекапитулация

В първия момент, когато го видя, Тамрал не повярва, че Гуфо се е състарил толкова много.

- Какво ме гледаш, приятелю! – безрадостно се подсмихна последният. – И моята есен вече е към края си. Но какво стоиш! – пресече се той. – Влизай, влизай! Добре си ми дошъл...

Няколко минути по-късно, седнали на по чаша черен и горчив филех, двамата оживено разговаряха по киртски дела.

- Ясно е, че петима са против нас – замислено отбеляза Тамрал и се преви от пристъп на остра, раздираща гърдите му кашлица.

- Да не си се простудил? – разтревожен се приведе към него Гуфо.

- Остави това, старче! – махна с ръка киртът. – Ясно е, казвам, че имаме петима сигурни противници.

Той отпи от все още димящия си филех и започна да изброява:

- Етран Кръвожадния от Гамбари, Амри от Гамбоне, Яя Безмилостния от Фагали, Жарко Песоглавеца от Шани Чи, Ивис Смелия от Лейко.

- Все отбор юнаци – въздъхна Гуфо.

- Към тези петима – продължи Тамрал – често, обикновено всеки два от три пъти, макар и с известни колебания, се присъединяват и още двама – Анвил от Лубили и Хендри от Фан Вавел.

- Последните двама са ми много неясни – замислено каза Гуфо. – Всъщност – сепна се той, - не беше ли тъкмо Хендри Карис онзи, който...

- Именно – кимна Тамрал и отново се закашля. – Имаш предвид великият съветник, който произнесе речта в името на единството и мира миналия цикъл?

- Да, да, точно за него ми беше думата – потвърди Гуфо, отпивайки от филеха си. - Не вярвам тъкмо той в определен момент открито да застане на страната на милитаристите.

- И все пак, ако погледнеш дори същата реч, за която говорим, имам предвид ако я прочетеш внимателно, ще установиш, че и в нея прозират елементи, които не са недвусмислено в полза на мира.

- Спомням си – кимна Гуфо. – Той говореше за единството на съюза между бардите и за необходимостта от мир помежду им, но не и...

- Да, това имам предвид – потвърди Тамрал и отново се закашля. – Дори в тази негова култова реч няма ни думица за мирни отношения между нас и варварите от Абдала.

- Мдааа – замислено проточи Гуфо. – Прав си, че не можем напълно да изключим Хендри от списъка ако не с актуалните, то поне с потенциалните ни врагове.

- Потенциалните, те ме притесняват... – въздъхна Тамрал. – Този номер – да гласуваш веднъж така, друг път – иначе – ми изглежда доста подозрителен.

- В смисъл? – озадачено го изгледа Гуфо.

- Имам чувството – поясни Тамрал, - че действията им са само привидно хаотични. Можеш да ме смяташ за параноик – погледна той предшественика си в упор, - но ми се струва, че всички те чакат нещо – някакъв знак, - за да изпълзят на светло...

- Хммм – проточи Гуфо. – И кой стои зад всичко това? Не може да нямаш идея, щом въобще лансираш подобна хипотеза.

- Проблемът не е, че нямам идея – отпи от филеха си Тамрал. – Проблемът е, че възможностите са прекалено много.

- Някоя мощна опозиционна група, забогатяла достатъчно, за да пусне пипала в много от бардите? – опита да отгатне Гуфо.

- Възможно – потвърди киртът, – но не твърде вероятно. Ако имаше толкова мощна опозиционна групировка, съществуването й едва ли би останало скрито за нас. – Не – тръсна глава той и отново се закашля. – Възможно, както казах, но не много вероятно.

- Тогава какво? – замислено го изгледа старецът. – Някакво обединение от множество такива групи, някакъв вид тайно съглашение между водачите им?

- Малко по-вероятно – отрони Тамрал, - но също не много реалистично.

- Е, добре тогава – едва доловимо повиши тон Гуфо. – Какво е основното ти предположение?

- Мисля, че онези, които мътят водата, са в управлението, а не извън, още по-малко пък срещу него – внимателно каза киртът и млъкна, изчаквайки реакцията на предшественика си. В първия момент такава не последва. Сетне Гуфо отпи от филеха си и отправи към Тамрал замислен поглед.

- Управлението е твърде широко понятие – поде той. – В него винаги има брожения, насочени срещу олицетворяващия или олицетворяващите върховната власт. Колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че предположението ти е логично. Имай предвид обаче, че ако, както допускаш, единна опозиция се е формирала сравнително отдавна, сплотеността й трудно би била прикривана с хаотични действия, освен ако...

- Мисля, че се досещаш – тъжно се засмя Тамрал. – Някой на високо ниво, вероятно на равнище бардски законодателни събрания или още по-високо – някой от най-богатите земеделци, производители или търговци в Тингано е купил най-отявлените ни врагове в Съвета и чрез тях шантажира останалите.

- Ндааа – притеснено проточи Гуфо, допивайки филеха си. – Този вариант е твърде смущаващ и си заслужава сериозно да се обмисли. Жалко обаче, че това няма да може да стане преди деня на рулетката.

- Щом не сме проучили проблема от този ъгъл в продължение на поне няколко, а може би и на повече цикли, със сигурност не ще успеем да го сторим за две слънца – съгласи се Тамрал. – Това, което можем да направим обаче – настоя той, - е да предвидим колцина ще се обърнат срещу нас след рулетката.

- Очакваш изборът на Великия хаос да падне върху някой от отявлените ни врагове? – изненада се Гуфо.

- Не точно – внимателно обясни Тамрал. Съзнаваше, че стъпва по твърде тънък лед. – Вероятно рулетката ще бъде спечелена от отявлен наш враг, но едва ли той ще се окаже сред най-заподозрените...

- Да не би да искаш да кажеш, че почтеният Гарбол!... – не успя да довърши от изненада старецът. – Знаеш, че рулетката на Пош е твърде свещено нещо – всъщност най-свещеното, с което ние, тинганианите, разполагаме, нещо, което дори и най-безскрупулният властолюбец едва ли би посмял да опорочи!

- Видя ли! – рязко се приведе към него киртът. – И ти казваш едва ли, а не няма...

- Гарбол – тръсна глава Гуфо. – Кой – и какъв – е той всъщност? Единственият случай, когато имаме възможност да го срещнем, е веднъж на 7 цикли – при завъртането на рулетката.

- Имам подозрения, че някой – а може би някои – от великите съветници може и да го срещат по-често, много по-често – подхвърли Тамрал.

- Да, възможно е, разбира се, но, Велики Пош, без доказателство – и то убедително – това допускане си остава само едно необосновано предположение! – разгорещи се старецът.

- Въпреки това мисля, че ще проявим здрав разум, ако се съобразяваме с възможността то да се окаже вярно – натърти киртът.

- Какво предлагаш? – разпери ръце Гуфо.

- Просто да продължим рекапитулацията и да опитаме да разкрием потенциалните си врагове – уморено въздъхна Тамрал.

- Но нали вече го сторихме! – озадачи се предшественикът му.

- Не, не сме – меко възрази киртът. – Поне не съвсем. Остава още една групичка от велики съветници, чието поведение е подозрително нестабилно. Става въпрос за Хагон от Сарту, Менди Разсъдливия от Датейра и Аятур Вироглавия от Регали.

- Признавам, че не съм следил поведението им – прозина се старецът. – Какво те кара да мислиш, че...

- Понякога, дори в рамките на един съвет, рязко променят позицията си и са абсолютно непредвидими при гласуванията – прекъсна го Тамрал. При тези си думи той плъзна към предшественика си свитък от няколко листа с гъсто изписани редове.

- Вярвам ти – възпря го Гуфо. – Дори и това, което казваш, да е на 100% вярно обаче, всички, изброени до момента, са десет, а мнозинството в Съвета...

Той внезапно се прекъсна сам, отворил широко очи:

- Я, я да видим! – оживи се, привеждайки се към кирта. – Да изброим отново десетте, които вече спомена: Значи – започна да брои, отмятайки пръстите на ръцете си - Етран, Амри, Яя, Жарко, Ивис, Анвил, Хендри, Хагон, Менди, Аятур... Имаше ли още?

- Не, тези са всичките, които изброих – озадачено – и с нарастваща тревога – го изгледа киртът.

- Но не спомена ли и... – продължаваше да се вълнува Гуфо. – Чакай малко! – надигна се от креслото си тромаво, но и с явно нетърпение. Искам да проверя нещо. Идвам ей сега.

Той се затътри към вратата на стаята, отвори я и изчезна в сумрачния коридор.

Върна се след няколко минути. Бе силно запъхтян, а в очите му се четеше тревога:

- Ето, чети! – бутна в ръцете на кирта лист, върху който имаше изписани с чевръст, неравен почерк, само няколко реда.

Последният се зачете, сетне стреснато вдигна глава:

- Мартул от Медара и Ома от Адор Ран?

Гуфо се свлече обратно на креслото си и мълчаливо кимна.

- Както виждаш, случаите са само три, при това след изразените колебливи становища и трите пъти и двамата са гласували против предложенията на милитаристите, но...

- Значи стават дванадесет – почти безстрастно отбеляза киртът.

- Ако сме сигурни, че са само толкова, след евентуално решение в качеството си на бивши киртове ще можем да посредничим – констатира Гуфо, изтъквайки един всеизвестен, но не кой знае колко успокоителен факт. – Жалко, че предшественикът ми, старият Дайру, вече не е между нас. Него много го биваше в тия работи.

- Ясно – замислено се почеса по главата Тамрал. – Значи единственото, което ни остава, е да се надяваме...

Гуфо мълчаливо наведе глава:

- Виждам, че положението наистина е тревожно, доста тревожно при това – замислено отбеляза той. – Но, да, прав си. Не виждам какво можем да сторим, освен да се надяваме и да се молим надеждите ни да не се окажат напразни.

Спущено на 17 април 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава VIII.


Назад към част 4 на глава VIII

Напред към края на глава VIII

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта