Книга първа, част втора, глава XI – 4
Тъпанар Дрънкар: Ама че жестоки нрави! То не би робство, то не би човекоядство, то не би бой между жени! Просто не съм в състояние да си обясня как Фалет запазва разсъдъка си след всичко това!!! А дали го запазва?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Клетвата на бегълката
Пред изхода от централната част на пазара, през който излязоха, ги чакаше файтон. Новият собственик на Фалет я набута вътре, качи се след нея и кресна нещо на кочияша. Последният изплющя по гърбовете на конете и файтонът тромаво се заклатушка по все по-многолюдните улици във външната част на пазара.
Макар да чувстваше, че е преуморена, Фалет установи, че не може да затвори очи. Едва сега започваше да осъзнава, че е изцяло в ръцете на този мъж, че той можеше – бе в пълното си право - да прави с нея каквото си поиска и че не съществуваше начин, никакъв, абсолютно никакъв начин, да му се противопостави ефективно!
Тя видя, че сега – вероятно бе някъде около обяд, макар че поради наново покрилите небето облаци не можеше да е сигурна – дори и тук, във външната част на пазара, търговците на роби значително са се увеличили. С изненада откри, че колкото и да й се иска, не може да откъсне очи от сърцераздирателните сцени, на които ставаше неволен свидетел буквално на всяка крачка! Мъже, жени и деца биваха безцеремонно оглеждани и грубо опипвани от купувачите, които – както мъже, така и жени, да, и жени, при това не малко! – шумно се пазаряха с продавачите им.
Едно зрелище в покрайнините на пазара обаче щеше жестоко да се вреже в паметта на Фалет и да я измъчва като гангренясал зъб чак до края на живота й!
На едно широко място пред десетки, а може би и стотици димящи казани, от които се носеше непоносима смрад, бяха струпани чисто голи стотици или дори хиляди разплути от дебелина роби! Изложените бяха и възрастни, и деца, като тук числото на първите значително превишаваше това на вторите, а броят на мъжете – за разлика от останалата част на пазара – бе по-голям от този на жените, макар че и последните не бяха никак малко.
Тъй като тук придвижването ставаше много бавно поради огромния брой влизащи и излизащи от пазара, Фалет има нещастието да проследи с широко отворени от изумление, ужас и погнуса очи някои подробности от търговията с явно предназначените за димящите в близост и потънали в неописуема смрад казани дебели хора.
Всеки купувач щателно проверяваше качеството на предлаганото все още живо месо чрез грубо опипване, мачкане и извиване и след като избереше съответната част, която да купи, продавачът маркираше набелязаното място с някакъв оцветител. Оцветителите бяха в различни цветове и явно обозначаваха кой точно коя от телесните части на роба след сготвянето му си е запазил. Имаше и такива, вероятно перукери и амбуланти, които проявяваха подчертан интерес към косите, зъбите, ноктите и кожата на стоката. Погледите на робите бяха някак отнесени, а съпротивата им – доколкото имаше такава – вяла и забавена. Вероятно ги бяха упоили, реши тя, за да бъдат кротки при огледа. След като съответният роб биваше разпродаден напълно, бързо го отвеждаха към някакви бараки в далечината, където явно от тялото му трябваше да бъдат отстранени – Фалет не смееше дори и да дръзне да помисли как – непредназначените за готвене аксесоари, преди да бъде отправен – жив или мъртъв, тя не знаеше това и горещо се молеше никога да не й се налага да го узнава – към потъналите в смрад димящи казани!!!...
Велики Пош! – виеше в себе си момичето. – Как въобще е възможна такава диващина! При това не във Варвария – трябваше да признае, че там, ала до днес и тук, дори не й бе хрумвало да си представи, че чак такива извращения изобщо са възможни, - а в Тингано, в самото сърце на управляваната в момента от собствения й баща т. нар. цивилизация!
Не! – крещеше цялата й същност. - Всичко това не бива да продължава нито секунда, нито миг повече! Велики Пош, та именно ние, тинганианите, би трябвало изобщо да не позволяваме на собствения ни континент да се случва каквото и да било, което дори бегло да напомня на тоя ад!!!
То обаче очевидно не само че се случваше, ала и биваше приемано от мнозина за нещо съвсем нормално! Именно този чудовищен факт бе онова, което докарваше Фалет почти до лудост:
Веднъж да се измъкна – зарече се тя, макар да не виждаше как това може да стане, - ще посветя целия си живот – при това безусловно – на заличаването от лицето на Земята на всички свърталища като клендайлския пазар - да, всички, до едно и завинаги, пък ако ще и цената да е сгромолясването на самата киртска власт!!!
Разбира се! – кипеше. – Каква е ролята на кирта и висшата му администрация, ако не да сторят дори и невъзможното, за да ликвидират веднъж и завинаги всички подобни места и, то се знае, да смажат зверските традиции и обичаи, на които те дължат мизерното си и гнусно до непоносимост съществуване!!!
* * *
Гледката на предназначените за казана хора продължаваше да е все така жива в съзнанието на Фалет дори и след час, когато отдавна бяха напуснали клендайлския пазар и, излизайки от града, се отправяха към планините пред тях по тесен коларски път с дълбоко изровени разкаляни коловози. Небето отново се бе смръщило и първите мълнии, съпровождани от приглушения грохот на все още далечните гръмотевици, сегиз-тогиз призрачно проблясваха измежду надвисналите над пътя гъсти корони на дърветата.
Тя хвърли кратък отвратен поглед към господаря си, който в момента бе потънал в дрямка. Едва сега се осмели да проучи по-подробно грозноватото му, покрито с пъпки лице.
И аз ще трябва да спя с тоя пръч! – потресе се, едва сдържайки порива си да повърне.
Внезапно сгъстяващият се сдрач бе прорязан от мълния, значително по-ярка от предишните, а гръмотевицата изтътна доста по-наблизо от трополящите досега по склона на планината нейни посестрими. При това новият й господар трепна, рязко вдигна глава и се огледа. Сетне се наведе напред и грубо нареди нещо на кочияша, който кратко и – по всичко личеше – леко уплашено му отговори, заплющявайки по гърбовете на конете, които напънаха мишци и повлякоха колата малко по-бързо от преди.
Господарят й отново се облегна, хвърляйки й хладен, преценяващ поглед. Сетне пак затвори очи и потъна в дрямка.
През следващия може би половин час мълниите и гръмотевиците съвсем зачестиха, приближавайки все повече, ала все още не бе паднала и капка дъжд. Внезапно обаче бе захладняло и бе излязъл лек ветрец, който лениво поклащаше надвесилите се над тесния коларски път клони на дърветата.
* * *
Бурята връхлетя ненадейно, сякаш от нищото. В единия миг прозиращите измежду клоните късчета от надвисналите буреносни облаци просто си стояха там, като нарисувани, сякаш самата дълготрайност на наличието им ги бе направила безобидни, а в следващия от тях рукна подет от внезапно усилилия се вятър порой, който бързо премина в ситна градушка!
Въпреки спуснатото над файтона платнище и кочияшът – най-вече той, и Фалет, и новият й господар, за броени секунди бяха измокрени до кости. Последният започна гръмко да ругае на непознатия си език, но заглушаваните му от бучащия порой крясъци едва достигаха до кочияша, който полагаше неимоверни усилия да накара конете да се забързат...
През следващия може би четвърт час, докато бурята набираше сили, през главата на Фалет минаваше колкото спасителната при настоящите обстоятелства, толкова и ужасяваща мисъл, че рискът да загинат – било от откършен голям клон, било от развилнелите се вихрушки от мълнии, които с все по-влудяващо голяма честота избухваха ослепително ярки в мрака край тях – никак не е малък. Най-много я впечатляваха гръмотевиците, които вече се сливаха в непрестанен и почти непоносимо оглушителен грохот...
Най-сетне файтонът излезе на открито. Точно тогава от небето се заизсипва най-едрата градушка, която Фалет бе виждала някога! Няколко ледени парчета с големината на орех жестоко изпонарязаха ръцете и краката й, преди конете да извлекат вече полуизпотрошеното им и с изпокъсани завеси превозно средство под някакъв навес.
Сега бурята бе в апогея си. Господарят на Фалет с властен жест й посочи да слиза и тя се подчини, препъвайки се.
Влязоха в малка схлупена кръчма, в която имаше само още няколко посетители. Фалет незабавно бе предадена на някаква жена, която я отведе в настлана със слама дървена пристройка, като на стандартен тинганиански я нарече помещението на робите.
Попаднала в това сравнително широко помещение, Фалет веднага се тръшна на сламата, ала нямаше късмет да заспи. Освен нея тук имаше и едно 10-12циклово момче, което се приближи към момичето и заоглежда покритото й с разпарцаления от бурята робски воал тяло. Момчето я попита нещо, но тя само сви рамене, давайки да се разбере, че не разбира местния език.
- Ти нова робиня на господаря? – премина на стандартен тинганиански момчето.
- Не знам кой е господарят ти – сдържано отвърна Фалет, опитвайки да се покрие по-добре с останките от воала.
- Той е оня дет’ държи туй място – поясни малкият й събеседник.
- Робиня съм на този, който пристигна преди малко с колата – обясни тя.
- Аха – кимна момчето. – Значи дърти Лойбри не твой господар. Значи твой господар пъпчиви Гамал.
Чудесно – иронично си помисли Фалет, - сега вече знам и името на този, който ме притежава!
Междувременно громоленето на градушката бе преминало в яростно трополящ по гредите на помещението порой, мълниите се бяха поразредили, а гръмотевиците вече не бяха чак толкова оглушителни.
- Аз Тиби – представи се момчето, подавайки ръка, която Фалет неохотно – случилото се с нея през последните две седмици бе притъпило сетивата й за всичко, дори за децата, които тя толкова много обичаше преди, в онова сякаш безкрайно далечно преди във Фиртуш – пое.
- Фалет – пророни на свой ред.
- Гамал лош, много лош! – сериозно обясни момчето, присядайки в сламата до нея. – Той купил теб днес? – предположи то.
Фалет кимна.
- Гамал купува жени да се бият една с друга горе, в бяла къща – осведоми я детето. - Много плащат гледат негови гнусни представления. Понякога били се жени много зле. Той кара лекува. После продава повредена стока за дребни пари за прислуга в кухнята на дърти Лоибри – на мой господар...
- Ясно – вяло реагира Фалет.
- Ти мислила бяга? – сниши глас момчето, озъртайки се уплашено наоколо си.
- Бих избягала, разбира се, стига да знам как! – оживи се Фалет и го погледна с безумна по абсурдността си надежда. (Как ли пък не, едно дете да ми помогне да избягам! – едва не прихна тя.)
- Може, но много опасно – отговори след кратка пауза момчето, доближавайки главата си към нейната и снишавайки гласа си още повече. – Ти не стои много тук – поясни то. – Дърти Лойбри плаща на пъпчиви Гамал негови нови момичета танцуват голи в кръчма преди отведени за бой в бяла къща. Място за танци широко, а в една страна има прозорец – голям прозорец. Ако Фалет се засили по време на танц, може скочи през него. Стъкло здраво, но може счупи – увери я малкият й събеседник.
- Едва ли ако беше толкова лесно дърти Лойбри – тя употреби същите думи, с които самото момче наричаше господаря си – би уреждал тези представления и едва ли пъпчиви Гамал – отново се позова на начина, по който малкият й събеседник бе нарекъл и собствения й господар – би позволявал на новокупените си робини да танцуват в кръчмата!
За миг двамата потънаха в съпроводено от грохота на вилнеещата вън буря мълчание. Сетне момчето въздъхна тежко и с примирено, почти нещастно изражение, й довери:
- Не, не лесно. Много не лесно, даже повече от трудно...
При тези си думи той я изгледа сериозно, ала – с изненада откри тя – с някаква безумна надежда в погледа.
- Веднъж жена на пъпчиви Гамал съгласила опита и... – колебливо продължи момчето... – нея убили! Тя много уплашена и не успяла направи неща както трябва... Тя уплашила кога хвърлили по нея копия и стрели от кръчма и запищяла за помощ. Така те открили и убили...
После – сведе глава малкият й събеседник – Тиби тъжен и чувствал много виновен за дет’ убили жена зарад него. Туй било преди две цикъл. Ама минало цикъл и той предложил два пъти на други жени, но те не посмели рискуват... Тъжно, много тъжно, ама една от тез’ две жени преди малко слънца умряла от рани в кола докат’ пъпчиви Гамал карал към лечебница и седнал пие с дърти Лойбри!...
За кратко отново се възцари мълчание. Сетне малкият проговори пак, като гласът му трепереше от вълнение:
- Тоз’ път Тиби не убил като казва бяга. Пъпчиви Гамал убил. Ама бяга опасно, много, много опасно...
При тези думи гласът на момчето се скърши като прекършена вейка, брадичката му затрепера и очите му се насълзиха.
- Тя – оназ’ жена, дето Тиби моли бяга – поясни то – бяга много рано, щот’ много, много уплашена! Тя толкоз уплашена, че забравила даде знак на Тиби когат’ трябвало! Ама Фалет...
Момчето млъкна и изгледа по-възрастната си събеседница извинително, почти виновно:
- Сигур’ не трябва моли бяга... – вяло пророни то.
Момчето обаче не знаеше – нямаше как да знае - каква буря в душата на новата си познайница бе предизвикало!
Велики Пош! Да избягам! Отново да бъда свободна! Пак да бъда господарка на самата себе си! – с взривоопасно нарастващо вълнение възклицаваше в себе си Фалет.
- А ти защо искаш да помогнеш на жените на пъпчиви Гамал да избягат? – предпазливо се осведоми тя, поглеждайки в упор малкия си събеседник, който, колкото и да бе парадоксално, се бе превърнал в нейната единствена надежда сега.
- Ами аз... Тиби... такова... – смотолеви момчето, свеждайки очи. – Тиби иска избяга с жена, ако тя успее избяга – накрая решително заяви то.
- А защо не избягаш сам? – осведоми се Фалет.
- Аз... такова... – при тези му думи очите на момчето отново се насълзиха.
Фалет неволно вдигна ръка, положи я върху малката му главица и започна да го гали:
- Довери ми се, Тиби! – помоли го тя, като нейните очи също се бяха напълнили със сълзи. – Ако ще бягам, трябва да знам защо спасителят ми толкова много настоява да го сторя. Разбирам, че ти е тъжно – Велики Пош, та на кой нормален човек не би му било тъжно! – да гледаш как пъпчиви Гамал кара към лечебницата (сигурно някъде в Клендайл, предположи тя) изпотрепалите се помежду си заради извратеното удоволствие на лоши хора негови робини. Не мога да повярвам обаче, че това е достатъчно основателна причина за теб да ги караш да бягат, при това при наличието на големите опасности, каквито, както сам ми каза, подобен опит за бягство крие!
- Тиби плаши бяга сам – подсмръкна момчето, като предпазливо се сгуши в прегръдката й. – Тиби никога не бил сам и плаши, много плаши бъде сам там – той посочи наоколо, явно имаше предвид големия свят навън. – Тиби малък грижи за себе си сам. Тиби... – при това гласът му отново се скърши и той най-сетне заплака. – Тиби иска има майка, Тиби много, много иска има майка!!!
Фалет притегли момчето към себе си и, галейки го по главата, нежно го зауспокоява.
- А ти, Тиби, как попадна в тоя ад? – попита го тя през сълзи. – Как стана роб на дърти Лойбри?
- Тиби не помни много – заподсмърча момчето. Тиби помни живял в село дет’ студено, много студено, а понякога и бяло, ама дет’ много, много хубаво. Тиби помни майка и баща, ама много малко помни тях. Кога лоши хора дошли и запалили село, той бил много малък, сигур’ 3-4 цикли...
Лоши хора дошли, запалили село и качили хора на кораб – вече поуспокоен продължи той. Тиби не помни много. Сигур’ баща убили още в село, щот’ той не бил на кораб. На кораб много от село. На кораб Тиби и майка на Тиби. Кат’ стигнали тука, дет’ топло, много топло, карали хора от село да ги продават. Тиби купил дърти Лойбри. Но дърти Лойбри не купил майка на Тиби. Тиби плакал, много плакал, дет’ разделят него от майка. Ама нищо не помогнало и...
Гласът на момчето пак се скърши и то отново заплака. Едва сега Фалет осъзна, че бурята навън продължава да вилнее с пълна сила, дори позатихналите за момент гръмотевици пак бяха затътнали оглушително.
- Добре, Тиби – с вече нескрито въодушевление заяви Фалет. – Ще опитам да избягам и, ако ми кажеш как, ще те взема със себе си. И... – поколеба се тя, ала колебанието й трая само миг... – и съм готова да стана твоя майка!
През следващия близо час двамата уточняваха подробностите около предстоящото бягство. То, както я бе уверил и самият Тиби, съвсем нямаше да е лесно и вероятността за неуспех бе твърде голяма. Друг изход обаче Фалет нямаше и тя ясно съзнаваше това.
Дойдоха да я вземат малко след като неколкократно бяха преговорили всичко. Човекът, нахлул в помещението, ги изгледа свирепо – дърти Лойбри, предположи Фалет – и посочи първо към нея:
- Хайде – нареди й той, кимвайки към вратата зад себе си, - иди с Норина, а ти, мързеливецо – обърна се към момчето, - се стягай за работа, защото по всичко личи, че тая вечер ще имаме много клиенти!
Издал заповедите си, възрастният мъж рязко се обърна и напусна помещението, следван от двамата роби, които, излизайки, съзаклятнически се изгледаха.
* * *
Фалет вече почти не усещаше подбитите си от друсане крака. Нямаше представа колко време е минало откакто за пръв път я изкараха да танцува – Велики Пош, и ако това бе танц! Някакво непрекъснато подскачане, люлеене и тресене, което с напредването на нощта изглеждаше все по-въодушевяващо на все по-пияните клиенти на дърти Лойбри!
Още в началото някои от клиентите открито излизаха на импровизирания дансинг, представляващ тясно пространство, наобиколено от все по-запълващи се маси, само за да я огледат от близо и във времето между т. нар. нейни танци да я опипат. Предполагаше, че възнамеряват да я купят и че имат съгласието на пъпчиви Гамал да се любуват на воля на новата му придобивка. Явно обаче той бе определил твърде висока цена за нея – ако изобщо я продаваше, - защото след кратък оглед и след като плъзваха ръце по тялото й, често спирайки се обстойно на гърдите й, а понякога и пощипвайки я тук-там и шляпвайки я по задника, в премрежените им от сласт погледи се появяваше отсянка на съжаление и те се връщаха по местата си.
По-късно някои от вече сериозно наквасените с калеп клиенти изявяваха желание да танцуват с нея и това бе още един начин да я опипат.
Странно, ала гнусните им докосвания бяха престанали да я впечатляват! Тя се бе оттеглила в някакъв недосегаем нито за ръцете, нито за очите им свой собствен вътрешен свят и някак все по-хладно и трезво – колкото повече те се напиваха, толкова по-трезва се чувстваше тя! – преценяваше шансовете си наистина да успее да избяга.
Бе толкова покъртена – а вероятно и психически увредена, минаваше през главата й - от случилото се с нея за късото време от отвличането й в Кайрис до днес и най-вече днес, че бе започнала да възприема голотата си пред всичките тия събрали се във вонещото на калеп и зурп сумрачно помещение мъже едва ли не като нещо съвсем обичайно! Този факт обаче ни най-малко не я потискаше. Тъкмо напротив – въодушевяваше я! Позволяваше на фантазията й да плете сценарии за предстоящото бягство, кой от кой по-отчаяни и драматични, а понякога – макар да опитваше да пропъди тези страхове – и с трагичен завършек както за нея, така и за малкия й спасител, който, оставайки привидно спокоен, стоеше на бара, разливайки калеп във все по-често изпразващите се чаши и подхвърляйки фишеци зурп на все повечето посетители, на които алкохолната омая започваше да им се струва недостатъчна...
Вече не помнеше за кой път я извеждаха да танцува – може би за четвърти или пети, - ала с нарастваща тревога хвърляше скрити погледи към Тиби. Момчето явно разбираше, че силите й са на изчерпване и затова на няколко пъти притеснено едва забележимо повдигна рамене.
А пороят навън продължаваше, пък макар и на приливи и отливи. Тъкмо сега – Фалет предполагаше, че вече е доста след полунощ – бе започнал поредният му и като че ли този път особено мощен пристъп. Едрите капки оглушително барабаняха по дървения покрив, ярките отблясъци от наново зачестилите мълнии разкъсваха сумрака буквално на всеки няколко секунди, а прозорецът – този толкова съдбоносен тази нощ за нея и за малкия й спасител прозорец – дрънчеше от грохота на почти непрекъснатите гръмотевици.
* * *
Намигването на Тиби бе толкова плахо, че в първия момент тя се поколеба дали не й се е привидяло. При следващото й завъртане към него обаче той повтори жеста. Тогава цялата умора и владелият я в продължение на цялото й пленничество страх сякаш прерязаха краката й като с нож:
Велики Пош! – простена вътрешно тя. – Ами ако не направя нищо? Ами ако продължа да извършвам всичките тия безсмислени и повтарящи се до втръсване движения чак докато сърцето ми се пръсне и всичко това не приключи по възможно най-естествения начин – със смъртта ми?!...
При това на два пъти тя едва не падна, ала присъстващите бяха толкова пияни, че като че ли никой не се впечатли от това.
Тъкмо в този момент във вече претъпканата кръчма нахлу група от четирима-петима клиенти.
Велики Пош, точно сега ми трябваха трезвени! - почти се парализира от ужас тя.
И странно, сякаш именно тази шумна група от измокрени до кости новопристигнали внезапно повдигна духа й:
Да - каза си тя почти небрежно, дори лениво, - запътила съм се тъкмо натам, откъдето вие, братлета, току-що избягахте! И не само аз..., но шоуто след малко, след съвсем, съвсем мъничко. Първо да ви оставим да се поотпуснете с по чаша калеп в ръка, а може и – Велики Пош, та това би било прекрасно - с мъничко зурп върху езика...
Сетне стъпката й стана по-твърда, движенията й – по-овладяни, погледът – по-остър, дори необикновено, почти свръхестествено остър! На свой ред тя смело смигна на Тиби, при което той видимо се успокои. С внезапно едва ли не чудодейно придобитата острота в погледа си тя видя как ръцете му престанаха да треперят или поне треперенето им чувствително бе намаляло.
Перфектният момент за едно мокро бягство – забушува адреналинът в кръвта на Фалет, - за едно много, много мокро и изпълнено с мълнии и гръмотевичен тътен бягство!...
Прозорецът. Бе се уловила, че напоследък – особено след сигнала на Тиби – бе започнала да попоглежда към него твърде често, подозрително често. С усилие отклони поглед от него и пред очите й се заточиха новопристигналите, които тъкмо си поръчваха по една голяма чаша калеп, а двамина поискаха и зурп.
Тя изчака отново да се настанят и едва тогава позволи на вълнението да я завладее напълно. Няколко варианта от евентуалната сцена на предстоящото бягство светкавично се изнизаха през съзнанието й. Сетне се застави да не мисли за нищо – за съвсем нищо. Престана да чува тропота на дъжда и грохота на гръмотевиците, а ярките лъкатушещи стрели на мълниите сякаш започнаха да се плъзгат по повърхността на погледа й, като че ли идваха от някакъв съвсем друг, недостижим свят...
Още миг, не, още няколко мига! – застави се да опита да укроти ритъма на бясно биещото си сърце тя.
Време обаче нямаше. Сега или никога.
И ето: като на сън тя рязко се килна по посока на най-близката маса. Стори го с почти естествена грациозност, като в същото време вдигна ръка, уж за да запази равновесие, изпъвайки длан по посока на Тиби.
Той разбра и за миг сякаш се вкамени. Сетне обаче овладя вълнението си и зачака да започне това, което преди часове толкова много пъти бяха преговаряли там, в помещението на робите...
Фалет пое в посока, противоположна на прозореца – на свободата. Сетне плавно, отново с учудваща за преуморените й сетива грациозност се обърна и смело, с почти плашещо по мащабите си ледено спокойствие се втурна напред...
Скокът през прозореца щеше да е единственото, което нямаше да може да си спомни от предстоящите изпълнени с драматизъм няколко минути. Още със самото си обръщане тя се бе затичала – да, тичаше – и то как!, - макар че краката й сигурно кървяха от продължилото много часове трамбоване по пода. Виждаше внезапно уголемилия се прозорец, в който тъкмо в този момент бе лумнала една особено ярка мълния... Сетне откри, че е направила скока вероятно по възможно най-перфектния начин – сякаш някой друг движеше сетивата й и... премина през стъклото като през масло!
Не усети болка – не, никаква, съвсем никаква болка, макар че в последствие щеше да установи, че цялата се е изпонарязала! Само извиващите се на вятъра дебели струи на пороя я шибнаха през лицето и за миг напълниха с вода очите й, принуждавайки я да ги затвори. После падането – краткото, ала вече болезнено в края си падане.
С претъркулването си на подгизналата от дъжда земя Фалет изпита остра болка в левия си глезен, ала не й обърна внимание. Дори сякаш почти безпристрастно предположи:
Най-много да съм го счупила, ала това няма да ми попречи – няма да ни попречи, - нали?
Още докато се претъркулваше видя как през счупения прозорец прелита едно тъмно тяло – Тиби, каза си с облекчение – и през воя на бурята и грохота на бучащия порой проследи как то пада недалеч от нея. При падането си Тиби болезнено простена. Първоначално обаче Фалет не обърна внимание на този факт. Да, сигурно го бе заболяло, ала и нейният глезен бе ударен зле – може би до броени минути най-малкото щеше да заприлича на самун.
През следващите няколко секунди, докато горе, в кръчмата – височината, от която бяха скочили, бе два-три дрома, - се надигаше ропот след явно вече попреминалия първоначален шок, Тиби продължаваше да лежи, без дори да направи опит да се надигне.
Тя се претъркули до него и силно го потупа:
- Хайде, Тиби, ако не побързаме, ще ни убият!
Сякаш ако го сторим, непременно ще се спасим! – с истерична ирония мислено отбеляза тя.
Момчето отново простена, вдигна ръце и се хвана за главата:
- Боли, о как боли! Тиби умира!
- Няма да умреш, Тиби, освен ако не тръгнем незабавно! – паникьосано се тросна Фалет. В същия миг край главата й бръмна стрела, а близо до нея в мократа земя с жвакащ звук се заби копие:
Велики Пош! – рязко извърна поглед към прозореца тя. – Сигурно първите вече скачат оттам!
Случило се бе обаче нещо по-лошо, нещо много, много по-лошо! Неколцина мъже се бяха надвесили през прозореца и тъкмо се прицелваха в тях – две почти идеални мишени, толкова идеални, че поради близостта си един до друг трябваше да са се слели в една!
И Фалет направи единственото, което бе в състояние да стори при настоящите обстоятелства. Рязко се изправи, понасяйки на ръце скимтящото дете.
И тогава – Велики Пош, тя никога, за нищо на света нямаше да забрави ужаса от случилото се в този може би най-трагичен в целия й живот момент!... – тогава нещо остро се вряза в тялото на момчето – нещо, от което то се разтресе и се загърчи в ръцете й!...
Тя виждаше стърчащото от гърба на момчето копие и, поемайки тялото му с една ръка, от което положението на глезена й рязко се влоши, посегна с другата, издърпа го, метна го встрани и се затича, без въобще да гледа накъде! По-далеч от прозореца – сега това бе единствената посока, поне единствената, която им предоставяше поне минимален шанс да се измъкнат от вече изсипващите се през портата на кръчмата мъже...
Макар гърчещото се в конвулсии момче да й тежеше, Фалет сякаш не усещаше тази тежест. Сега единственото, което имаше значение, бе да движи крака – да ги движи възможно най-бързо, толкова бързо, както никога преди, а може би и след това...
До слуха й като в просъница достигна звукът от няколко бръмнали стрели, мигом погълнат от несекващия грохот на пороя. Стори й се, че чува и жвакащи звуци от хвърлени копия, и викове, много викове, сред които долови и няколко ругатни, ала по-късно нямаше да е сигурна за нито едно от тези неща. Единственото сигурно бе, че в момента с изкълчен – а може би и счупен глезен! – и с дете на ръце се носи през безмилостно шибащите я струи на дъжда...
Фалет бягаше, и бягаше, и бягаше, препъваше се, като едва не падаше, веднъж се сурна по някакъв склон, който обаче за щастие се бе оказал къс и полегат – поне достатъчно полегат, за да се задържи на крака!
Нямаше представа колко бе бягала – навярно само няколко минути, а може би час?, - когато умората се върна по-смазваща от всякога! На една от мълниите тя с притъпен от същата тая умора ужас видя, че от устата на Тиби се процежда, смесвайки се със струите на пороя, струйка кръв. При това панически го раздруса:
- Тиби, чуваш ли ме, мъничкият ми? Кажи, че ме чуваш! Моля те!...
Тялото на момчето в ръцете й обаче бе отпуснато. Нямаше даже конвулсии. Тя пак го разтърси. Отново нищо...
Не, вече не можеше да бяга. Трябваше, непременно трябваше да спре, ако не искаше да я повали сърдечен удар... И тогава...
Тогава тялото на Тиби внезапно потрепна. Той отвори помътнелите си очи и тя почти изпадна в екстаз.
Радостта й обаче бе краткотрайна – почти мигновена, тутакси заменена от огромна, почти безгранична тъга, когато устните му се раздвижиха.
- Тиби, какво казваш, мъничкият ми? – уплашено се приведе над него тя. – Обещах ти, че ще ти бъда като майка, ти само се оправи! Чуваш ли, трябва само да се оправиш! Всичко друго ще е наред...
Той отново опита да раздвижи устни и тя, усещайки, че не може да продължи повече, се свлече на подгизналата земя, привеждайки се още по-ниско над него. Най-сетне, след като той очевидно със сетни сили отново опита да каже нещо, на светлината от поредната мълния тя със свито от жалост сърце видя как устните му оформят една дума, чийто смисъл я прониза право в сърцето. Тази дума, разбира се, бе мама!
Сетне от устата му право в лицето й внезапно изригна фонтан от кръв, при което тя уплашено отскочи. При това тялото му се затресе в конвулсии, след което се изпъна и застина, очите му се изцъклиха и той изпусна последния си дъх.
* * *
Дойде на себе си под мътно сиво небе, на брега на някаква река, чийто отсрещен край се губеше във вълмата на утринната мъгла. Почти не помнеше времето от смъртта на Тиби до момента. В съзнанието й смътно се мяркаха бледите, сливащи се помежду си и люшкащи се на ръба на нищото картини от продължилото й още може би часове бягство, отново с товар на ръце, но този път съществото, което държеше, бе труп – детско трупче.
Защо го бе взела ли? И самата тя не можеше да си отговори. Във всеки случай дълбоко в нея нещо – може би нишката, свързваща я с действителността – се бе скъсало и това бе направило действията й чисто рефлекторни, автоматични.
Едва сега установи, че дъждът е спрял, макар че земята в близост до ръба на коритото на реката, край което се бе свлякла с мъртвия си спасител на ръце, продължаваше да е подгизнала от чудовищното количество дъжд, който се бе изсипал през последното денонощие.
Фалет напрегна паметта си и пред погледа й затанцуваха фрагменти от времето след смъртта на детето. В съзнанието й се мерна смътният спомен за няколко падания, при които – или поне при някои от тях – бе изпускала товара си, сетне, надигайки се с мъка, наново го бе понасяла, макар че всяка фибра на тялото й просто виеше за сън. Като че ли си припомни, че едно от тези падания бе било прекалено тежко и несъзнателно посегна към подутината от дясната страна на главата си, напипвайки коричка от засъхнала кръв...
Едва сега в забуленото й от преумора съзнание лениво проблесна въпросът какво да прави с трупа. Да копае нямаше нито инструменти, нито, което бе далеч по-важното, никакви, ама съвсем никакви сили!
Накрая реши и потръпна от болката, която я прониза при вземането на това явно единствено възможно в настоящите условия решение.
- Водно погребение – едва се раздвижиха пресъхналите й въпреки доскорошния порой устни. – Съжалявам, Тиби, нищо повече не мога да сторя за теб!
Тя направи още едно последно усилие и повлече трупа на детето към реката. Още при първото й съприкосновение с пенещите се ледено студени води на реката, въпреки опита да го задържи, тялото на Тиби се изплъзна от ръцете й, пльосна тежко в мигновено завихрилата се около него кипяща пяна и изчезна от погледа й. При това самата Фалет с мъка успя да се удържи на крака и, гледайки с разширени от потрес очи как трупът на момчето още два пъти изплува на повърхността, преди да бъде подет от течението и всмукан към центъра на реката, стапяйки се завинаги от очите й сред планини от пяна, почти несъзнателно изпусна сърцераздирателен стон. Сетне, с все още потопени до коленете в леденостудената вода и станали почти напълно безчувствени от това крака, тя отправи взор към мътно сивото небе и изрече най-страшната клетва в живота си:
- Кълна се във Великия Пош, че ще отмъстя за теб, Тиби, и за всички като теб, и за себе си, и въобще за всички, обречени на нечовешки страдания в места като проклетия Клендайл! Вече знам, че това би било невъзможно без разрушаването из основи на киртството, на неизлечимо сляпото за чудовищните дела на поданиците си киртство! Затова, Тиби, кълна се във Великия Пош, че ще срина киртството и ще изтрия от лицето на света всички места, които дори бегло, дори съвсем мъничко, напомнят на клоаките на Гамбари, Гамбоне, Фагали и въобще на всички подобни места, били те на Тингано или извън него! Кълна се във всичко свято – във Великия Пош, в себе си, в... – при това тя се поколеба, ала колебанието й трая само миг... - в баща си, че ще премахна робството и всички подобни нему форми на потисничество, пък дори и това да струва живота ми!... Заклех се!!!
(Фалет, разбира се, нямаше как да знае, че рулетката на Пош, която трябваше да се проведе точно в този ден, щеше да бележи началото на края на киртството, в чието унищожаване току-що се бе заклела.)
Това последно изявление окончателно я подкоси и почти напълно изгубилите чувствителността си нейни крака най-сетне я предадоха. Тя се килна, залюля се като лист на вятъра, сетне се повали, успявайки да впие нокти в ронещия се бряг. С мъка се изтегли и запълзя към най-близкия храсталак. Навлезе в него, опита се да напредне, за да се скрие в най-гъстия му участък, ала... не успя. Силите й просто бяха свършили!
Внезапно връхлетялата я умора я събори и тя се повали на подгизналата земя, без изобщо да съзнава, че отново започва да вали. Нямаше как да го стори, разбира се, тъй като бе заспала още преди главата й да докосне подгизналата земя.
Спущено на 4 юли 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XII.
Идеята за канибалското отделение на клендайлския пазар е почерпана от книгата на Майкъл Крайтън Конго. В нея той оповестява:
През 1910 година Хърбърт Уърд пише за пазари, където роби били продавани „на парче” докато още са живи. Колкото и да изглежда невероятно, пленниците се водят от пазар на пазар, за да могат отделните клиенти да имат представа от качествата на стоката, като белязват външно отделните части от тялото, които искат да купят. Маркировките се извършват с цветна глина или стръкове трева завързани по определен начин. –
бел. авт.