Книга първа, част първа, глава VI – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: Ама много конспиративна почна да става нещо тая история! Ето, вече и корпорациите се намесиха (е, поне една, де)! Пък що се отнася до Верлаац и „шайката” му, малко налудничави ми изглеждат тия хора! Въобще не проумявам за какво им е потрябвало на Габор и Сибони да се влачат с тях!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Отпътувания
Доцент Калитер Фунга, специалист по електромагнитни полета в института Бабун Амкар на Неатра, напускаше планетата. Не съжаляваше. Тя не му бе дала кой-знае колко. На новото място – на това обвито в тайнственост ново място – щеше да може да се развива непрепятстван от глупави скрупули и политически съображения.
Фунга бе истинско изключения от типичните хуманоидни екземпляри. Бе едновременно висок и дебел и най-точно бе да бъде оприличен на бъчва. Отдавна бе надхвърлил стоте килограма и продължаваше да наддава, ала това не му пречеше – поне засега.
Солидно зае мястото си в първа класа на полета за Корола и най-после позволи на мислите си да се отправят към изпълненото с неизвестности бъдеще. Не се безпокоеше особено. Отдавна се бе убедил, че по-лошо не може да стане. Вярваше на доктор Верлаац почти безрезервно, но ни най-малко не си правеше илюзии, че като стигнат там – където и да бе това там – последният няма да опита да реализира спрямо тях, останалите, лидерските си амбиции. Фунга, разбира се, имаше решение на този проблем. Огромният контейнер със сложната му апаратура, последна дума на техниката, щеше да пристигне на Корола почти заедно с него. Бе разбрал от Верлаац, че корабът, с който щяха да отлетят за непознатата планета, е достатъчно голям, за да побере планини от изследователска апаратура и максимално се бе възползвал от това обстоятелство. Веднага след пристигането им щеше да се отдели и да заработи самостоятелно. Щеше да обучи местните диваци – от Верлаац бе разбрал, че планетата е в стадий на развитие, когато бе твърде вероятно да има такива – и щеше да си вземе някоя дивачка, която да му прави компания и да задоволява естествените му потребности. Ами ако все пак се окажеше, че диваци няма?...
От високоговорителя чу последната молба за затягане на коланите и побърза да я изпълни. Реши да не мисли за бъдещето – поне засега, поне докато кацне на Корола...
* * *
Доктор Сотер Енгана, специалист по микробиология в Лаферския университет на Тиндали, пристигна на космодрума повече от час преди полета. Поръча си място на кораба за Корола и реши преди да се качи да подложи с една лека закуска. Господи, толкова мразеше полетите! Особено зле понасяше хиперпространствените скокове и имаше чувството, че по-добре се справя с ефекта им на сит стомах. Това пътуване обаче си заслужаваше – заслужаваше си повече от всички други, които бе предприемал досега, взети заедно.
За разлика от Фунга, Енгана бе висок, но тънък като върлина. Бе побъркан на тема здравословен начин на живот. Ето защо си поръча не кафе, а чай и вегетарианска баничка и се настани на една от свободните маси в заведението.
Замисли се за бъдещето. Не можеше да се каже, че то не го плаши. Напротив – сам не можеше да си обясни как се бе забъркал в тая история. Бе го сторил обаче и бе твърдо решен да играе играта докрай.
Считаше сегашния си живот за задоволителен, ала мечтаеше за нещо по-добро. Искаше собствена изследователска лаборатория и бе похарчил всичките си спестявания, за да си я осигури. За разлика от Верлаац и Фунга, той нямаше лидерски амбиции. Искаше само да го оставят да работи спокойно. Ограниченията пред науката в конфедерацията бяха прекалено големи, за да позволят това. На времето бе опитал в планетите от свободната зона, ала настроенията срещу науката там бяха дори по-силни, почти екстремистки. Всеки, който дръзнеше да се заеме с наука – и особено с експериментална такава, – биваше жестоко захапван и изплюван от местните еколози и служеше за назидание на всички, възнамеряващи да последват примера му...
Сепна се и с учудване откри, че до полета остават едва 20 минути. Неусетно бе изгълтал закуската си. Той рязко стана и с бързи стъпки пое към неизвестното бъдеще.
* * *
Сендера Тамато бе единствената жена в екипа на Верлаац. Бе от планетата Валори и бе професор по молекулярна физика в прочутия Валонски университет. За разлика от Фунга и Енгана, а и от самия Верлаац, тя не срещаше значими пречки в работата си. Имаше обаче сериозен проблем с признанието. Неколкократно бе опитвала да наложи странните си схващания на колегите си, но те ги отхвърляха с усмивка. Един неин колега дори – на важна научна конференция при това – направо бе заявил, визирайки нея:
- Имаме нужда и от такива хора. Колкото и безумни да са твърденията им, в някои от тях все може да има и зрънце истина. Те не пречат, а тъкмо напротив – могат да се окажат важно предизвикателство за умовете на истинските откриватели...
Единствената причина, тласнала професор Тамато да приеме предложението на Верлаац, бе себелюбието и тя прекрасно съзнаваше това. Искаше да започне на чисто в един изцяло нов свят, за да си даде още един шанс да се докаже пред колегите си, па макар и в една прекалено тясна и напълно изолирана от останалия свят научна общност...
И ето сега най-сетне седеше на мястото си в кораба за Корола и само след няколко дни щеше да се запознае на живо с всички членове на тайфата на Верлаац. Не изпитваше страх. За нея предстоящото бе само предизвикателство, не много по-различно от тези в досегашната й работа.
Няколко минути по-късно вече се унасяше, пренебрегвайки лекото неразположение от първите хиперпространствени скокове.
* * *
Доцент Хиндер Сафаро бе най-младият сред избраните от Верлаац. Само на тридесет и седем, той вече бе направил две важни открития в сферата на бойните отровни вещества.
Бе получил т. нар. газ на истината, микроскопична доза от който бе напълно достатъчна, за да се изстиска всичко дори и от най-заклетия мълчаливец. Е, след процедурата разпитваният изпадаше в тежка депресия, често завършваща със самоубийство. Това обстоятелство обаче не пречеше веществото незабавно да бъде вкарано в употреба при разпитване на най-опасните престъпници, чиято смърт не само че не би била в тежест, а, тъкмо напротив, значително би облекчила обществото. От политически съображения обаче съществуването на въпросния газ бе запазено в тайна от обществеността и към употребата му се прибягваше наистина само в най-крайни случаи.
Другото откритие на Сафаро бе т. нар. универсален изпарител. Представляваше сгъстен газ, затворен в малка капсула, изпаряващ безследно всичко живо в диаметър от 300 метра около мястото на избухването на капсулата. Изпарителят, разбира се, също бе засекретен и също се използваше само в най-крайни случаи...
Сафаро искаше да печели от откритията си. Официалните власти обаче не му плащаха достатъчно – поне не толкова, колкото би получил от частни групировки и паравоенни формирования.
Не получавам кой-знае какво за способностите си тук, в конфедерацията – бе си казал той, когато бе чул предложението на Верлаац. – Защо тогава да не опитам поне да развия способностите си и да експериментирам на воля в един нов, необременен от морални скрупули и политически съображения свят?...
И той, разбира се, бе приел.
Нямаше особено високо мнение за Верлаац. Докторът не бе човек, готов да пожертва дори капка от собствените си амбиции за благото на приятели или колеги. Това обаче ни най-малко не притесняваше Сафаро. Той бе от хората, които умеят да се грижат за себе си – при това добре.
Хвърли разсеян поглед към часовника си. До полета оставаха двадесетина минути. Лениво дояде сандвича си и допи кафето си. Сетне, едва десетина минути преди излитането на кораба, пое към разклонението за пътуващите към Корола. Качи се само 2 минути преди излитането и се отпусна в седалката. Дори не си направи труда да закопчее колана си. Знаеше, че ако се случи нещо, това едва ли ще го спаси.
Няколко минути по-късно, когато хиперпространствените скокове започнаха, той вече дълбоко спеше. Може би сънуваше бъдещите си открития на неизвестната планета? Но по-вероятно бе да е дълбоко потънал в сън без сънища, защото, както читателят ще има възможност да се убеди, Хиндер Сафаро бе един от най-спокойните хуманоиди, които можеха да се срещнат на коя да е планета от конфедерацията.
* * *
Професорът по икономика от Берилския университет на Кафра Ландор Браникар бе може би най-странният екземпляр от тайфата на Верлаац. Когато нещо се оказваше неприложимо, официозните учени – и по-конкретно официозните икономисти - с пренебрежение го наричаха браникаризъм. Професорът не се интересуваше особено от това мнение за себе си. Него изобщо общественото мнение слабо го интересуваше.
Професурата му на тема Алтернативни икономически системи бе типично въплъщение на ексцентричните му възгледи. Хипотезата му бе, че – поне по принцип, ако не и на практика, – са възможни икономики, чиято основа не е обменът. Той настояваше, че икономиките на обмена понякога се оказват доста неефективни.
Колегите му признаваха, че, само по принцип разбира се, твърденията му са основателни – именно тази му адекватност по принцип бе причина за успешната защита на професурата му. Те обаче бяха единодушни, че – поне в пределите на планетите от конфедерацията – теориите му са напълно неприложими на практика. Той бе съгласен с тях. Именно това бе и причината, поради която Браникар бе приел предложението на Верлаац. Съзнаваше, че то е единственият му шанс да провери валидността на хипотезите си – при това в естествени условия...
Почти не почувства лекия тласък от излитането. Мислите му изцяло се бяха устремили към неизвестното бъдеще. Щеше да прекара времето на Корола в прецизиране на досегашните си теории и в обмисляне на нови. Смяташе, че неколкоседмичният престой на планетата ще му стигне за тази цел. Вече предчувстваше въодушевлението си от възможността да опита да приложи това, за което титулуваните му колеги от всички планети на конфедерацията – обвързани или от свободната зона – твърдяха, че е неприложимо. Диваците от неизвестната планета – Верлаац го бе уверил, че по всяка вероятност ще има такива – щяха да бъдат перфектен материал за експериментите му.
* * *
Докторът по политически науки от Веренския университет на Сатош Елали Фаргош бе единственият член на екипа на Верлаац, работещ на планета от свободната зона. Той многократно бе предлагал нововъведения в политическата система на едно или друго от правителствата на планетите от конфедерацията и предложенията му често биваха прилагани успешно.
Неговият проблем бе, че не харесваше политическата система на планетите от конфедерацията по принцип. Досега обаче не бе дръзнал да изложи радикалните си идеи нито в съчиненията си, нито на научни форуми. Бе ги споделил обаче с Верлаац – но насаме – и с въодушевление бе приел предложението на последния да се присъедини към експедицията му.
Още по-добре, че са диваци – разсъждаваше той. – Те са непокварени от чудесата на цивилизацията, което ги прави силно податливи на политически експерименти...
Унесен в тези блажени мисли, Фаргош не усети кога е навлязъл в разклонението за пътуващите към Корола. Пътят щеше да бъде кратък – около едно денонощие, ала той носеше пълен куфар с книги. По време на пътуването възнамеряваше да продължи проучванията си на примитивните политически системи, от които основно черпеше вдъхновението си.
Макар да знаеше, че идеални политически системи няма, търсеше онази, която максимално се доближава до неговия собствен идеал за устройство на обществото. Не знаеше защо, ала предчувстваше, че ще я открие, при това скоро - ако не през следващите няколко седмици на Корола, то по пътя към неизвестната планета, която след броени месеци сатошко време щеше да стане негов дом...
Няколко минути по-късно, пристегнат с колана, той дори не почувства тласъка от излитането. Бе се задълбочил в поредната книга, посветена на примитивните политически системи. Може би тя щеше да му даде ключа към откриване на тази, която най-точно съответстваше на разбиранията му и която – Какво щастие! – щеше да има възможност да приложи?
4. На Корола
Маркел Сибони бе сред първите, напуснали кораба. Знаеше, че пътуващите първа класа слизат последни, изчаквайки аристократично да се поразреди тълпата от по-бедните им спътници. Маркел се притаи встрани от пътеката и започна внимателно да наблюдава слизащите. Бе силно замаян от дългия полет и се страхуваше, че ако Верлаац реши да изпревари спътниците си от първа класа и се смеси с останалите, рискува да не го забележи. Хвърли поглед към входовете. Бяха дванадесет. Във всеки от тях се вливаше пълноводен поток от пътници – паралелно с кораба от Барзум изглежда току-що бяха кацнали и няколко други, защото по пътеките от площадката към терминала крещяха и се блъскаха десетки хиляди, а пътниците в неговия полет бяха едва малко над 4 000...
Тълпата все повече растеше и ставаше все по-шумна, а с нея растеше и безпокойството му. В бързо увеличаващото се множество ставаше все по-трудно да бъде открит конкретен пътник. Хвърли кратък поглед към автоматично превключилия се на местното време часовник на ръката си. От слизането му бяха изминали цели 10 минути, а още не бе зърнал Верлаац. Опасенията му, че може да го е пропуснал, изглеждаха все по-реални.
Отново погледна към кораба, с който бе пътувал. Слизащите пътници като че ли бяха започнали да оредяват и той напрегна зрението си. Какво бе облекчението му, когато съзря силуета с големия куфар. Засмя се – едва ли някой от останалите, макар да бяха толкова много, носеше толкова масивно и тежко нещо. Докторът направо се превиваше под тежестта му.
Колебанието му трая само миг. Сетне с бързи стъпки се отправи към Верлаац.
- Здравейте, докторе! Да помогна?
Верлаац го гледаше като втрещен:
- Ти?! Тук?! Какво?! Как?!!!...
Куфарът неусетно се бе изхлузил от ръката му и се бе стоварил на бетона. Пътниците ги блъскаха, дори отнесоха няколко тлъсти ругатни.
- Да поседнем някъде? – предложи Сибони и вдигна тежкия куфар, отправяйки се към терминала. Едва не го изпусна – куфарът тежеше поне 30 килограма. Посъвзел се от първоначалното изумление, Верлаац го последва...
- Но ти не си подготвен! – увещаваше го докторът.
- Дължите ми го – напомни му младежът. – Дължите го и на Елорио, който в този момент вероятно е в сферата, за да изкупва вашите – той натърти на вашите – грехове.
Верлаац вдигна рамене:
- При едно условие – склони той. В последна сметка нищо не му струваше. Сибони го изгледа очаквателно. – Стигнем ли, оправяй се сам.
- Мога да се грижа за себе си – с достойнство се съгласи младежът, - Елорио също... Впрочем, защо отказахте да го вземете? Той едва ли по някакъв начин щеше да попречи на начинанието ви, каквото и да е то...
- Сукалчета не ми трябват! – избухна докторът. – Това е научна експедиция и не виждам причина да я превръщам в увеселително пътешествие. Теб те взимам само защото ме проследи дотук и защото се договорихме, че след като кацнем, ще се оправяш сам...
- Не изпитвате ли вина, че Елорио ще бъде жестоко наказан заради вас, че точно заради вас сега вече сигурно е в сферата?! – не се сдържа Сибони. – Господи! Та той ви боготвореше! Възлагаше на вас толкова много надежди! Какво ти надежди – цялото си бъдеще! А вие!...
- Стига сантименталности, Сибони! – сряза го Верлаац и рязко стана от масата. – Много се съмнявам, че Елорио ще отиде в сферата. За да бъде осъден, той трябва да е истински тъп, какъвто, и двамата прекрасно знаем,, че не е. Пък... – той се запъна, сетне вдигна рамене: - пък и да отиде в сферата, загубата за човечеството не би била кой-знае каква. По всичко изглеждаше, че няма да стане добър учен!
С тези думи Верлаац нарами тежкия си куфар и се отправи към изхода. Сибони безмълвно го последва. Кипеше от гняв, ала умееше да се владее:
Ще съжаляваш, старче! – зарече се той. – Едва ли подозираш колко горчиво ще съжаляваш! Ще се погрижа за това, пък дори и то да е последното нещо, което ще направя в живота си!
* * *
- Здравейте, приятели! Добре дошли в скромната ми обител...
При тези думи на доктор Верлаац останалите шестима учени се подсмихнаха. Сибони не присъстваше.
Бяха се настанили в гостната на втория етаж на огромната четириетажна къща, която Верлаац бе наел за престоя им на Корола. На всеки етаж имаше по 15 модерно обзаведени стаи, по 2 тоалетни и по 4 бани.
- Престоят ни тук ще продължи около 4 седмици, докато пристигне поръчаният от мен кораб за предстоящото ни пътешествие – осведоми ги докторът. – През това време можете да правите каквото си поискате. Които от вас искат, могат да продължат проучванията си с техниката, която сте донесли с личния си багаж. Който желае, може просто да си почива. Както се договорихме, наел съм човек, който ще докара кораба и ще прибере от планетите ви приготвените от вас пакети с апаратура. Това е. Някакви въпроси?
- Колко време ще продължи пътуването до новата планета? – поинтересува се политологът Елали Фаргош.
- Трудно е да се каже с точност – внимателно отговори Верлаац, като запали цигара и всмукна дълбоко от дима. – По направените от мен изчисления изглежда, че продължителността на полета ще е около 40-45 дни.
- Доколкото разбрах, ще изчакаме сигнала в орбита? – уточни специалистът по електромагнитни полета Калитер Фунга.
- Да, в орбитата на Корола – кимна Верлаац.
- А имаш ли представа колко ще продължи изчакването? – продължи въпроса си Фунга.
- Ооо, много е трудно да се каже! – засмя се Верлаац и отново дръпна от цигарата си. Сетне изтръска пепелта направо в кошчето за отпадъци до себе си. – Във всеки случай не много повече от година...
- Цяла година! – изуми се професорът по молекулярна физика Сендера Тамато и също запали цигара.
- Ще можете да продължите работата си на самия кораб – успокои я Верлаац.
- Не разбирам кой-знае колко от планети, звезди и галактики – намеси се микробиологът Сотер Енгана, - но защо трябва някой оттам да ни подаде сигнала? След като веднъж местоположението на планетата е засечено, не може ли да се предвиди как ще се движи тя, докато летим към нея?...
- Много е сложно – махна с ръка Верлаац, загаси цигарата си и веднага запали нова. – Трябва да ви кажа, че планетата наистина е много далеч дори в интергалактическия смисъл на думата. Разстоянието до нея е няколко милиарда светлинни години. Знаем параметрите на една звездна система, в която се намира планета с годна за дишане атмосфера, в определен момент от времето. Знаем каква е степента на развитие на атмосферата на тази планета и вероятните форми на живот, съответстващи на това развитие. Трябва да ви кажа обаче – натърти той и ги погледна някак тайнствено, - че ми отне години да установя местоположението на въпросната звездна система за един-единствен момент от няколко наносекунди. При това ползвах апаратура, достъпът до която е ограничен и за чието набавяне тук, на Корола, биха ни били нужни няколко десетки милиарда вендера...
- Много е сложно – оплака се специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро. – Мен ме интересува горе-долу колко време от днес нататък ще ни отнеме да стигнем до планетата.
- Вероятно между повече от половин година и по-малко от година и половина – обобщи Верлаац.
- Как можем да бъдем сигурни, че ще прихванем сигнала от твоя човек на планетата? – зададе един от най-опасните въпроси икономистът Ландор Браникар.
И това ако не е браникаризъм! - вътрешно се подсмихна Верлаац.
- Устройството, чрез което той ще подаде сигнала, е ултрабърз вълнов предавател за еднократна употреба с гигантски обсег на действие. При активирането на предавателя той ще изстреля право в хиперпространството сигнал, който автоматично ще се насочи към място с точно определени координати. Това място е тук, в орбитата на Корола. Сигналът ще бъде уловен от мощна антена-приемник, също за еднократна употреба, снабдена със свръхчувствителна записваща и декодираща записаното апаратура и специално предназначена, за да го прихване...
- Но по какво този сигнал ще се различава от онзи, чрез който си открил местонахождението на звездната система с планетата-цел? – озадачи се Фунга.
- Точно по това, което спомена – позволи си да се разсмее Верлаац и отпи няколко глътки вода от каната пред себе си. Фунга продължаваше да го гледа озадачено. Озадаченост се появи и в погледите на другите.
- Разликата е в това – поясни Верлаац, - че открих планетата със сигнал, излъчван към нея, при това ненасочен и с минимална продължителност, а сигналът, който ще ни позволи да я достигнем, ще се излъчва от нея, ще е насочен и ще има несъпоставимо по-голяма продължителност – около 3 минути и 27 секунди.
- Все пак не разбирам – замислено потропа с пръсти по ръкохватката на креслото си Браникар – как твоят човек... – така де, онзи, който ще прати сигнала - ще се добере до планетата без ответен насочващ сигнал, а ние няма да можем!...
- Знаеш ли, Браникар, ти наистина си дяволски умно копеле! – не се сдържа Верлаац. – Въпросите ти са чиста проява на браникаризъм!
Останалите се засмяха, ала в смеха им имаше ясно доловима нервност.
- Човекът, който ще ни прати сигнала, отпътува към планетата преди 20 дни – търпеливо обясни Верлаац. – Достатъчно е да ви кажа, че той отлетя броени часове след като успях повторно да уловя сигнала от звездната й система с апаратура, до която се добрах... хм..., да кажем, не съвсем по правилата и достъпът до която вече ми е забранен. Летателният... хм... апарат бе програмиран да стигне в максимална близост до звездната система на планетата, а сетне да се ориентира по условията на последната, които предварително му зададох – маса, размер, скорост на въртене около звездата и около оста й, вероятен състав на атмосферата й...
- Уловил си два пъти сигнала! – учуди се Фаргош. – Тогава защо...
- Казах ви, че апаратурата, с която го засякох, е много специална и че – Уви! – вече не разполагам с такава... – предвари въпроса му Верлаац.
За миг се възцари мълчание, нарушавано само от тихото съскане на климатичната инсталация. Сетне Тамато се прокашля:
- Сигурно ли е, че човекът ще прати сигнала? – осведоми се тя. – Добре ли е инструктиран?
По дяволите! – нервно потръпна Верлаац. – Трябва да бъда особено внимателен. Ако разберат, че съм ни оставил на благоволението на един доживотен, който дори е твърде възможно въобще да не намери предавателя, камо ли да реши да го използва!...
- Погрижил съм се за това – сбито отвърна той и се насили да придаде на изражението си невъзмутим вид. Не можеше да знае дали спокойната увереност, която се стремеше да им внуши, се е усетила в погледа и гласа му.
- Още въпроси? – изгледа ги очаквателно той.
- Да – засмя се Енгана и всички устремиха взор към него. – Къде е банята? След това предълго пътуване с граждански полет воня като пор!...
* * *
Маркел Сибони включи заглушаващото устройство, което си бе набавил тук, на Корола, срещу малко соленичката сума от 4 200 вендера и набра един видеофонен номер, който откри в тефтера си. Не чака дълго – едва няколко секунди, - ала се изпоти от напрежение:
- Да? – сепна го рязък мъжки глас.
- Търся Прилепа – опита да придаде тежест на гласа си младежът, взирайки се в екрана, на който в следствие от мощното излъчване на заглушителя образът на другия бе разкривен и неясен.
- Един момент – отвърна онзи, сетне изображението му изчезна от екрана. Малко след това от високоговорителя се разнесе тихо жужене и лицето му изплува отново, този път далеч по-ясно от преди:
- Така е по-сигурно – обясни човекът. Явно бе включил собствен заглушител. - Аз съм Прилепа – не без гордост в гласа оповести той.
- Разбрах, че извършвате специални услуги – опипа почвата Сибони.
- Зависи колко специални – загадъчно се усмихна събеседникът му. – Аз извършвам само много специални услуги, най-специалните, но трябва...
- За това, което ще поискам от вас, ще ви дам много пари.
- Сега остава само да уточним какво ще поискате и колко ще ми платите – дълбокомислено отбеляза човекът от екрана и се настани по-удобно в креслото си, явно готов да слуша.
- Става въпрос за човек на моя възраст – започна младежът.
- Такива на твоя възраст с лопата да ги ринеш – прояви чепатото си чувство за хумор Прилепа, сетне отпи от някакво пиво с тъмен цвят, за чието естество Сибони не успя да се досети. – Например тук, на Барзум, те са доста над милиард...
- Става въпрос за младеж на име Елорио Габор...
Няколко минути по-късно Сибони приключи. Макар да имаше небрежен вид, човекът от екрана старателно си записваше.
- Да видим – промърмори той и изпразни чашата с тъмното пиво. – Първо, искате да разбера дали е осъден и – ако да – на какво точно, и, второ, ако мога, да го измъкна...
- Да, точно така – Оживи се Сибони.
- Едно от нещата, с които съм известен, е, че никога не се пазаря. Ако искате да извърша услугата, трябва веднага да приведете на сметката ми – той протегна лист с числа, които Сибони старателно си записа – сума в размер на 12 000 вендера. Останалите 12 000 ще ми платите, когато свърша работата.
- О’кей – кимна младежът, макар че тепърва трябваше да си набави част от парите за втората вноска. – Съгласен. Има обаче още едно условие...
- Трябва да стане максимално бързо – предугади искането му Прилепа. – Всички това искат – обясни той през смях и прекъсна връзката.
* * *
Прилепа се обади след по-малко от денонощие:
- Готово, мой човек! – подкупващо се засмя той. – Фасулска работа.
- Какво ста... – с нетърпелива нотка в гласа понечи да се поинтересува Маркел.
- Една добра и една още по-добра новина – прекъсна го Прилепа. – С коя да започна? - Майтап, бе, Марки! – успокоително погледна той младежа, чието изражение бе доста напрегнато.
- Добрата новина е – продължи с неотслабваща бодрост в гласа Прилепа, - че всичко е наред. Още по-добрата – при тези думи загадъчно смигна на Маркел – че можеш да си спестиш втората вноска от 12 000.
- Но... всъщност... какво... – объркано го изгледа Сибони.
- Такааа, да почнем от самото начало – намести се в креслото си Прилепа. – Оказа се, че твоят човек не е изпратен в сферата. Бил е отстранен от работа и му е била наложена глоба от 20 000 вендера. Платих глобата и преди няколко часа го изпратих с редовния полет за Корола, което ми струваше...
- Просто така! – усъмни се Сибони. Огромен товар се бе смъкнал от плещите му. Не можеше да повярва, че всичко е приключило така благополучно.
- Просто така – отново се засмя Прилепа и – кой знае защо – младежът потръпна от смеха му.
- Този въпрос е приключен – щракна с пръсти човекът от екрана и отпи от тъмното пиво в чашата си.
- Да видим – замисли се той. – Остава ти да ми платиш дванадесетте хиляди, за които се договорихме, плюс глобата от 20 000, плюс 100 000 за мястото на приятеля ти в полета за Корола, освен ако...
- Освен ако? – очаквателно го изгледа младежът.
- Освен ако не склониш да ми разкажеш цялата тая шибана история.
Маркел се замисли и в главата му мигом назря план:
- С удоволствие ще го сторя – сви рамене той.
Този път изненаданият бе Прилепа. Не бе очаквал толкова лесна победа.
- Виждам, че сте изненадан – на свой ред се засмя младежът и си позволи лекичко да си поотдъхне. – Ще ви изненадам още повече, като ви кажа, че ще се радвам да бъдем проследени от конфедеративните власти...
При тези му думи Прилепа едва не изпусна чашата с тъмното пиво, която отново бе надигнал.
- Ръководителят на експедицията, въпросният доктор Верлаац, за който ви разказах и заради който приятелят ми си изпати, е безскрупулен човек, готов да мине през трупове, за да постигне целите си – обясни младежът. – Аз не просто съм съгласен, аз настоявам той да си получи заслуженото!
* * *
Почти месец по-късно Верлаац и шестимата учени чакаха на площадката пред един огромен трансгалактически лайнер.
- Сигурно струва цяло състояние – предположи Браникар.
- Прекалено меко казано, Лан – с гордост го коригира Верлаац. – Платих за него 250 000 000.
- Странно, къде ли се бави младежът – прозина се Фаргош. – Честно казано не мога да разбера защо му е да идва с нас.
- Решението си е негово – вдигна рамене Верлаац. – Всички сте ми свидетели, че опитах да го разубедя.
При тези думи той погледна часовника си:
Още 5 минути – каза си. – Ако дотогава не се появи, потегляме без него.
При тази мисъл на лицето му се изписа предпазливо облекчение. Следващият му поглед към терминала обаче изтри от изражението му всички досегашни чувства. Той силно пребледня и отчаяно стисна дръжката на куфара си. Сетне лицето му бе заляно от гъста червенина.
- Какво ста... – професор Тамато, която бе понечила да заговори, проследи погледа му. – Но – учуди се тя... - кой е онзи с младежа?
- Здравейте, доктор Верлаац! – весело се обърна към смаяния предводител на експедицията Маркел Сибони. – Струва ми се, че се познавате – при тези си думи той се обърна към младежа до себе си.
- Напълнял си – сухо отбеляза Верлаац, който най-сетне се осмели да погледне към спътника на Сибони. А той (спътникът на Сибони), разбира се, бе Елорио Габор.
- Възможно е – смотолеви Елорио и протегна ръка за поздрав. – По неговото лице също бе плъзнала червенина.
Верлаац се поколеба, сетне я пое и се обърна към учените:
- Е, дами и господа – почти изкуствено се засмя той. - Представям ви вече наистина последния участник в експедицията ни. В това време мислите му препускаха в отчаян опит да възстановят емоционалното му равновесие. Кой-знае защо, но в душата му се загнезди някакво лошо предчувствие, чиято неопределеност никак не го успокояваше. То го съпътстваше чак докато, вече на новата планета, се сбъдна – при това по възможно най-неочаквания за него начин.
* * *
Обаждането го свари на път по маршрута Барзум Тиндали. Тъкмо бе задрямал. Първоначално реши да не вдига,, но когато погледна изписалия се на дисплея номер, моментално се разсъни и бързо посегна към видеофона:
- Каква изненада! Самият бос на енергийното чудовище Слънце! – пошегува се той, когато образът на екрана се избистри.
- Ти май си на път, а? – осведоми се другият.
- От време на време и ние трябва да излизаме на светло, няма как. Насрочили сме общо събрание на фондацията на Елмаз на Тиндали с дежурната пресконференция за десерт.
- Приятно местенце – усмихна се другият.
- Предполагам, че се обаждаш, за да разбереш за младежа... уф... как му беше името... А, да, Елорио... – изпревари въпроса му мъжът на кораба.
- Мнооого си досетлив! Не напразно те наричат Прилепа – пошегува се другият.
- Всичко е наред, ако за това се обаждаш – прозина се Прилепа. – Инжектирахме му имплантата по време на сън. Лесно ни се довери – помисли, че сме правителствени служители.
- Та вие сте почти такива – засмя се човекът от дисплея. – Фондации, общи събрания, пресконференции... И всичко това гарнирано с преизобилна доза туризъм... и момичета, разбира се...
- Предполагах, че с младежа всичко е наред – внезапно смени темата той. – Исках да разбера как върви с инсталирането на апаратурата за прихващането на сигнала.
- Ще ги изчакаме да излязат в орбита и да се позиционират на мястото, където трябва да го получат – търпеливо обясни Прилепа. – След това ще монтираме отражателите и – той сви рамене... – ще чакаме.
- Въпреки всичко се съмнявам, че ще стане – изрази скептицизма си мъжът на дисплея. – Господи, да използваш за такова нещо затворник, при това доживотен!
- Все още не знаем прекалено много неща – предпазливо отвърна Прилепа, присегна се, отпуши някаква бутилка и наля от тъмната течност в нея в чаша за алкохол. – Проучванията ми за Верлаац показват, че може да е всякакъв, но не и глупав.
- Лекарството, а? – отново се засмя мъжът на дисплея.
Прилепа кимна, отпи и примижа от удоволствие.
- Надявам се, че сте вградили в имплантата звукови сензори – подпита го другият.
- Свръхчувствителни при това – потвърди Прилепа и отново отпи. – Пратих ти параметрите на специалния номер.
- А, да, специалният... – удовлетворен кимна мъжът на дисплея. - О’кей, оттук го поемаме ние. Обаче... – той се запъна и Прилепа му помогна, явно тъмната течност бе изострила ума му:
- Притесняваш се да не се издъни нещо със сигнала, ако изобщо се появи такъв?
- Има нещо такова – неохотно призна другият.
- Спокойно, шефе, всичко е под контрол – увери го Прилепа и изпразни чашата си. – От момента на позиционирането им в орбита ще бъдем в максимална близост до тях, но достатъчно далеч, за да не ни забележат. – Приборите ни ще отразят сигнала веднага щом те го получат. Готови сме да го запишем до последния байт, и после хоп – той щракна с пръсти – информацията потича право към вас и си имате нова планетка, тайна при това, с която ще измъчвате конкурентите си поне 150-200 годинки...
Другият скептично се подсмихна:
- Де да беше толкова просто! – въздъхна той и запали цигара. – Страхувам се, че сигнал просто няма да има...
- Ще видим, друже, ще видим – широко се прозина Прилепа, сетне прекъсна връзката и се върна в леглото. Сънят вече затваряше клепките му.
Вярно – разсеяно си помисли той, поглеждайки бутилката с тъмната течност, - сетрата е добър стимулант, ала – Уви! – недостатъчно силен. Дано на новата планета, ако в последна сметка стигнем до нея, да открием някакъв по-силен наркотик, който не нанася непоправими поражения на организма!
Това бе последната му съзнателна мисъл преди да се пресели в царството на сънищата.
Спущено на 13 март 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава VII.