Видения от здрач
Нелепи мислите горчат, от празнота „стопени”. Нелепо смешни думите... „мълчат”!... – Несподелени, пагубни, студени и... „неродени” в нищото... ечат!...
Хайван Торбалан
Разсей вечерната тъма –
не тая в небесата;
в душата ми тъмата разпръсни!
Стопи тъгата,
дай ми нещо свято,
с добро доброто в мене докосни!...
Уви – отново пада здрач –
горчив като отрова
и натежал от нещо като плач...
Светът е бездна –
глъбина беззвездна,
а пък екстазът... – ослепял ездач!...
Не, няма да прозреш това,
което ме изпива –
ще бъдеш само крехък интервал
в мечта красива,
вир в река пенлива,
безветрие във вихър завилнял!...
Не проумявам лудостта,
която те възпира
да забележиш малките неща!
Не те разбирам!
Как да протестирам
срещу истерията на... скръбта?!...
Светът е изтъкан от страх. –
Едничка твоя дума
и моята душа... ще стане прах,
ала... без пламък,
като скрап от камък...,
като живота, в който... те живях...
Но ето... пак вечерен здрач
прихлупва всяка нежност.
Минутите са хребети... от плач,
кинжали вечност,
стружки от... далечност
изпод търбух на... сърцеразбивач!...
Нелепи мислите горчат,
от празнота стопени.
Нелепо смешни думите... мълчат!... –
Несподелени,
пагубни, студени
и... неродени в нищото... ечат!...
От истина обезумял
бленувам за лъжата,
в която ще мъждея оцелял
чак до зората
на поредна дата
в пълзене с дестинация... печал!...
Така, в пустиня от любов,
животът ще е... чудо.
Ще бъде нежност и... ще съм готов
да те събудя
в песъчинка лудост,
в която блян ще е светът и... нов...
Уви – приижда вечерта;
по сенките се стича;
вплътнява ги, сдвоява ги с нощта
и... не обича –
просто... се развлича
с химерите на свойта... нищета...
Спущено на 14 август 2015.