Книга първа: Това се случи в Балония – Част 5: Божески работи
- Хич ме не подсторвай биля! – подлютил се Адамса. – С гьостерицата хем хептен никогаж нема да те перна, щото отецът наш Всеволода запретил ми е, ама ако продлъжаваш все тъй да се пенявиш, ще те перна с гьостерицата!...
Иван Бозуков
И тъй. Почнуваме, континизоваме и свършваме с Хесус Христозов, щото неговият рол совсем ключов досежно Балония в последствие оказал се. По-точно не от самия Хесус Христозов почнуваме, ами от неговата родителница, а именно, както е известна тя, Марта Подробната, Марта Богопръкнителница или Дивна Марта.
Та била въпросната Марта от людосбора Веслеем родом. А зовял се Веслеем същият тоя людосбор, поради чтото специализировали се обитателите му в произвожданието на весла корабски, ако и далеч от многоводие да биле.
Ама ний да се не откланяме, ами за Марта Богопръкнителница да речем. А що да речем за нея. Била тя една съвсем обикновена мома, само дето леко смахната си падала. Не, немала и представа, щото цел бог й предстояло да износи и светопояви – совсем не. Смахнатостта й била совсем лека и се заключавала в това, щото обичала да бъде обветряна – сиреч харесвало й, много даже, да я продухва ветърът.
Ама ветърът веслеемски един такъв особен бил и, както оказало се в последствие, толкова особен, щото даже леко осеменително духал, па макар и совсем, совсем редко.
Не еднаж родителите Мартенски говорили й, щото тоя един ветър мое да я простуди и даже таквоз нящо случвало се, неколкократно биля. Ама тя не, та не. Все одила на хълмовете отвъд едното от краищата на Веслеем, дето веслеемският ветър особено силен, че и даже, както оказало се в последствие, повече осеменителен от тоя по всичките други места не само във веслеемския вилает, ами и по всичката земля бил...
Та запознала се Марта на тия едни хълмове околовеслеемски с некакъв си дървочоплец на име Юсуп. Глуповатичък бил тоя Юсуп, ама совсем не и некой лошав человек. И затуй, както веке биде речено, ако и леко смахната да си падала, Марта намерила го арно подходящ за свой безпрестанен съпридружец житейски и взела, че казала му го. Той пък оказало се, че я твърде много обичал, ама совсем тайно, та чак дорде казала му тя горньото хич биля не смеял да й се изкаже хайлазинът нйеден. Ама както и да е. Констатировали, че се обичат те двамата (или поне че убедително умеят да се преструват на взаимно обичающи се), взели се, па заживели в сговорна една битност идилическа.
Разбира се, хем без проблема не ще да е минувало времето на дървочоплеца и невестата негова. Тая проблема обаче не досегнувала относите им на най-дълбинно взаимно уважавание и стараение да си правят кефа един другиму. Та тя – въпросната проблема – само Мартенска била, ама Юсуп – що да прави, человечецът – съображавал се с нея без възражавание.
Работата бивала такваз, че Марта все гледала подробностите, изпущайки из зъркелите си всичко извън подробнината им и затуй викали й всички, включая и самия Юсупа, Марта Подробната. Така напр. тя имала едно таквоз хем хептен странно занимание, а именно космите в брадата Юсупова да брои. Ама правела го не по друго некое време, а точно дорде закусвали двамцата, като при това броеела на глас! Ама хем бръзо броеела тая Марта! Случвало се понекогъж до 7849 косъма в брадата Юсупова да изброи, за време не повеке от половин сахат при това!
Юсуп, разумява се, се не сърдел Марту за тоя един гевезлък неин. Не сърдел се той и тогаз, кога за дървочопление тръгнувал и тя храна му тургала в чувала с инструментариум дървочопленически, като при това му не спущала цяли две филии, ами на залци разфасовала ги и провождала го с думите:
- Днеска 211 залци имаш, любов моя, ако и никогаж да не сме се любили, ама хем хептен совсем никогаж!
Па леко докривявало Юсупа ради окончаванието на тая една фраза, ама примирявал се той, щото кротък по природа бил и хем хептен дълбинно и – види се – безпроменно Марта обичал.
Та ще въпросирате, допущам, по каква една причина същата думала Юсупу, щото никогаж любили се не биле. Та думала му тя тъй, щото самата истина било, без каквито и да било условнини и уговорености при туй.
Случило се тъй, щото по време на първата бракска нощ на Марта и Юсупа тя пожелала да поиска обладавание от него. Той предупредил я, щото нищо нема да се получи, ама тя не, та не. Па завъргаляли се те в кревата и констатировано било, щото той совсем, ама совсем ялов бил. Па сетне пробвали още неколко пъти, ама като се не получило, отказали се.
Та точно във връзка с тая яловина Юсупова, парадоксалистически речено, случило се светопоявлението Хесус Христозово. Ето как станало туй едно дивно, та чак чудно нящо.
Една ночт присънил се на Марта не друг, ами богът, комуто кланяла се не само тя, ами и помногото от всичкото оролюдие веслеемово, а именно Всеволод.
Ама преди да речем за съня Мартенски, по-първо да поменуваме за самия тоя бог Всеволод.
А бил той един совсем обикновен бог, с ничто, ама совсем с ничтичко по-различен от Тийнангро и от всеко друго божество въобще. Та сътворил, значи, Всеволод землята и решил с людска пасмина да я насели. Ама се не знай по каква една причина по-сетне променил решението си, кандисвайки человека при себе си, сиреч в арна да държи. И тъй сторил Всеволод прототип человечески, когото Адамса назовал. Ама констатировал Всеволод, щото досежно направата Адамсова твърде много матреал употребил бил, та по тая една причина решил да го поокастри, па от окастреното другар человеку да стори, а именно женско сощество человеческо, което Евелин назовал.
И тъй заживели си щастливо в арна тримцата – Бог Всеволод и человеческите му питомци Адамс и Евелин – и нищо ги биля не стряпкало.
На тая една идилия божеско-человеческа обаче дошел краят и то по един почти невероятностен начин, а именно следующият. Случило се тъй, щото совсем случайно, докле размотавал се из горите арнски, Адамс цепеница некаква на една пътека съзрял. Па рекъл си той:
- Едва ли некогаж за нящо нужна ще ми е, ама щом съзрел съм я, вземам я и ту и то.
И взел поменатата цепеница Адамса, па повърнал се в обиталището арнско, дето заедно с другарката си във вечността Евелин настанили се биле.
- Я, що е туй, бре? – опулила се Евелин, щом цепеницата в краището на предния дясен крайник на Адамса зърнала.
- Е па цепеница, що друго?! – повдигнал раменните си стави Адамса, па при ней приседнал.
- А ти спомнюваш ли си що правителят наш Всеволода рече ни? – строго некък си изгледала го другарката му.
- Той не рече ни цепеница совсем да не зимаме – уточнил Адамса, - ами най-паче запрети ни само един срещу други му такваз да употребляваме.
- Да – кимнала Евелин, - щото инак в цепеницата на разумяванието щяли сме биле да я трансформироваме.
- Е, все ще свръшинекаква работа – рекъл Адамса и, захвърляйки цепеницата в онгъла на обиталището им с Евелин, на трапезата богата, що последнята за тех цела една заран приготовлявала била, нахвърлил се.
- Ами що ще стане, ако земем да пробваме, а? – полюбопитствувала Евелин.
- Е па що да пробваме? – не разумял Адамса.
- Ами напр. да земеш и да ме пернеш с туй едно нящо – устремила тя жъден взор къмту захвърлената в онгъла цепеница.
- Ей, с таквоз нящо шега бива ли?! – строго изгледал я Адамса и в резултат от тия негови слова другарката му кротнала се.
Минало се не минало време обаче и еднаж, дорде из обширните арнски полета гъски трепел, Адамса натъкнал се на смок некакъв си, който – противно на всекаква животинска логика – с человечески глас проговорил му.
- Ей, Адамсе – рекъл смокът, - е па що ще стане, ако другарката си Евелин, ама барем еднаж само, с оная цепеница в онгъла на обиталището ви пернеш, а?
- Хич не ща и да мисля биля! – совсем възмутително Адамса смока изгледал.
- Не щеш, щото не мойш – присмел му се смокът, - а не мойш, щото една ничто и никаква гьостерица в цепеницата на разумяванието да преобърнеш не щеш! Я земи та перни Евелин, ама хем хептен еднаж само, па Всеволода хич няма да види барем!
Адамса, разумява се, совсем никакво намерение немал смока да слуша, ами подминал го и дори понечил главата му да стъпче, ама в храстите укрило се влечугото сиротно, та хич се не видело веке.
Па прибрал се накрай Адамса после поменатото гъскотрепание в обиталището си с Евелин и хем цела купчина утрепани гъски донел й.
- Е па що си утрепал толкоз много, бре, мизернико нйеден?! – възмутила се другарката Адамсова, че и даже с кръвясали едни зъркели го изгледала.
- Ти що щеш, ма?! – експлодировал Адамса. – Е па що тъй през последните деньове тъй неприветствено с мен, твоят другар единствен, дръжиш се?!
- Е па щото отказа ми с оная гьостерица в онгъла да ме пернеш, за туй – троснала се момата, па разядосана трапезата Адамсу почнала да турга.
- Хич ме не подсторвай биля! – подлютил се Адамса. – С гьостерицата хем хептен никогаж нема да те перна, щото отецът наш Всеволода запретил ми е, ама ако продлъжаваш все тъй да се пенявиш, ще те перна с гьостерицата!
- Ами айде де, перни ме! – тутакси изоставила приготовляванието на трапезата Евелин и пред Адамса в цел ръст източила се.
И както бил подлютен, Адамса тутакси цепеницата грабнал, па пернал я, ако и да било то совсем не силно.
- Недей бе, мизернико нйеден, недей, че знайш ли как боли! – пропищела Евелин и погнала адамса очите да му дере.
И точно в тая една секунда от вечността таман насред обиталището на двамцата ей така от нищото пръкнал се некак Всеволода. При това лицето му като същи тевен облак било. Та изгледал Всеволода със строг поглед тия две свои творения и гласът му като съща гръмотевица изтрещел:
- Рекох ли ви аз, хаймани негодни, цепеница един срещу другиму да не употреблявате, хем хич биля?! Рекох ли ви, щото сторите ли го, в цепеница на разумяванието ще я преобърнете и тъй от сощества глуполомски на человеци разумни ще станете?! А, рекох ли ви всичко туй и набих ли ви в кратуните прости да го запомните, ама совсем всичкото?!
Немало що да рекат Адамс и Евелин, та затуй със сведени глави мълчеели.
- Ама свършено е веке! – тежко тежко въздъхнал Всеволода. – Человеци разумни сте веке и затуй не само от арна ще требва да ви натиря, та щастието си по землята нещастна да дирите, ами и кофт требва да сторя, та да има де душите на людете лошави, що от вазе излязват ще, в мъки вечни да тънат!
И като рекъл туй, Всеволода тежката си десница протегнал, па сурнал Адамса и Евелина понанадолнището арнско, та дорде до землята стигнали едва се не изпотрепали...
Та така почнали работите около бога Всеволода, който на Марта Подробната една ночт на сън явил се. Ама не бил той разядосан, както когато Адамса и Евелина от арна натирил, ами на лицето му усмивка греела, макар совсем да не изглеждало това лице божеско Марту безхитростно.
- Виж к’во, Марто – почнал напреко Всеволода.
- Да, о, Боже Всеволоде! – зафатила на сън Марта да му се кланя.
- Щеш ли ти една арна, та чак арнска далавера с тебе да сторим? – въпросирал я Всеволода.
- И каква ще да е тая далавера, о, Боже Всеволоде? – право в очите го Марта загледала.
- Ами такваз, що и мене от западанието божеско ще отърве, и теб с рожба ще сдобие, и таз рожба твоя в същи бог ще преобърне, ама бог хем хептен истински, а не некакъв един прошляк като Тийнангро напр. – рекъл богът.
- Ама той мой мъж..., е..., Юсупа, де... Той ялов е, та затуй...
- Знам, че ялов е Юсупа – уверил я Всеволода. – Аз всичко знам. Та нали съм бог, хем хептен истински при това!
- О, разбира се, разбира се, че си бог, Боже Всеволоде! – още по-дълбинно зафатила да му се кланя Марта.
- Та щеш ли далаверата дето обадих ти да сторим или хем хич биля? – настоял богът.
- Е па ща, как да не ща, о, Боже Всеволоде! – загледала го Марта с обожание хем хептен най-върховно.
- Слушай тогаз що ще ти река – тайнствено пошъпнал Всеволода, па привел се над Марта и зафатил некакви указания да й дава. Па сетне наредил й да му повтори дума по дума онуй, дето й бил рекъл, а след туй и още два пъти и чак тогава усмихнал й се, със следующите милостиви слова при това:
- И тогаз нема веке Марта Подробната да ти викат, ами Марта Богопръкнителница и Дивна Марта с благоговеен трепет зоват ще те.
И щом рекъл това, Всеволода махнал с ръка, позволявайки Марту от съня да изплува и делото божеско, за което подучил я бил, да подхване.
И тъй през следующите неколко деня Марта до хълмовете отвъд краището веслеемско одила и оставяла се да я продухва ветърът по цел ден, па и част от нощта биля. Толкоз много време там задържала се, щото даже една вечер после прибиранието й Юсупа рекъл й:
- Ако щеш с кръшкач некой да мърсуваш, недей на хълмовете крайвеслеемски да одиш, щото там настинка мое да фатиш, ами приютете се в плевнята, дето редовно се отбивам да си попийвам, та болката си от яловината своя да теша. Верно, туй най-загубената от сите загубени плевни във Веслеем е, ама поне е топло в ней и сено има, та арно да се валяте в него...
- Ама ти сериозно ли, Юсупе?! – натъжила се Марта. – Ти воистина ли за парясница некоя си ме имаш?!
Па разказала му тогаз Марта за далаверата си с Всеволода и двамцата рожба от ветъра осеменителен на крайвеслеемските хълмове зафатили да чекат. И ич биля не чекали совсем много, а само некакви си ничто и никакви 2-3 седемдневия, когато най-сетне Марта Юсупу обадила, щото непразна била, ако и с никой человек интимности да не правела.
И ето, дошло накрай време за пръкванието на соществото из утробата й, което по поръка Всеволодова Хесус Христозов требвало да нарекат. При туй точно във вече поменатата загубена плевня Юсупова требвало туй едно светопоявление божеско да се случи.
Ама докле къмту плевнята одили, пък в туй време водите Мартенски веке изтекли биле, Юсупа един такъв ничтожествен въпрос Марту отправил:
- Па размишлювам, Марто, ако се пръкне женско, как Хесус Христозов ще го наречем?! Сторим ли го, от смех ще се пръсне оролюдието веслеемско, хем всичкото!
Марта само със строг един поглед изгледала го и, тъй като веке наблизували плевнята загубена, рекла му:
- Ти за туй грижа не бери! Всеволода си знай работата. Туй, за което требва да размишлюваш сега, е как да ми бабуваш, щото със светопоявлението Хесусово нящо да се не обърка.
А било туй време, кога Хесус Христозов светопоявил се, ночт, ама най-тъмна и глибока такваз. Та точно в нея ночт, подсторен от шегобиеца Всеволода, който и нему на сън явил се, пратеници по всичките земи около Веслеема местният вагабонтин Пирот проводил. А сторил го ради туй, щото в съня му Всеволода рекъл му, че точно нея ночт ще се светопояви мъжка рожба, дето от вагабонтството му ще го лиши.
Па настанало тогаз едно бебеловство на мъжки рожби, совсем утрепителско при туй, щото в късо разстояние по всичката земля околовеслеемска ни една мъжка рожба не остала. Е, една остала, де, и назовавала се тя, естествено, Хесус Христозов. А остала рожбата Хесус Христозов, щото всичкото време на бебеловството тоз един младенец с несъщите си родители в плевнята загубена прекарал.
Па уморил се накрай Пирота мъжки младенци да трепе и отдал се на новогодишни празненства, щото известен бил с туй, че пиратката и редица други ней подобни пиротехнически съоружения изнамерил бил.
А растеел Хесуса в семейството на Марта и Юсуп, ама хич биля на бог им не приличал, щото по-скоро на смъркотелец един мязал. И несамо това. Като почнал да поотраства, навремени по некой и друг пердах им фърлял, щото пари за кръчмите понявгаж му не давали.
А обичал Хесус да си попийва – арно биля. Сдружил се той с вагабонти юначни, с които често на оплячкосвание ходил и в такива едни моменти даже обич къмту несъщите си родители демонстрировал.
И в един такъв момент идилически изпущила се Марта, па му рекла, щото бог бил. Противно на очекуванието й обаче туй изявление нейно такъв смех у Хесуса предизвикало, щото последният, тъй като точно тогаз вечерял бил, едва се не задавил с пилешка една кост. Сетне почнал да разправя по кръчмите, щото бил бог един същи, па макар и да бил въплътявал една само третиня от божието естество.
- Баща ми – хортувал, докле попийвал си арно, - е оня, дето духа. Аз светопоявил съм се от духанието негово и – напълно естествено – съставлявам издуханото от туй едно духание.
Ама не щете ли, научил се Хесуса от един времекръшкач, че воистина бог бил и че страшна смърт кръстна готвила му се била. Той обаче не уплашил се, хич биля, ами наместо това подходящ времекръшкач почнал да дири, и, естествено, тъй като упорито дирил, намерил.
Бил въпросният времекръшкач некакъв си самосиндикален такъв, който махина на времето само и единствено за собствена употреба сторил и то не за друго, ами да посети времето Хесусово и с последния да се запознай. Та назовавал се тоя самосиндикален времекръшкач, кръшнал къмту времето Хесусово и при това точно във Веслеем изръсил се, Карл Глогауър. И едва във Веслеем пристигнал, па зафатил Хесуса да дири. А дирил Хесуса Глогауер, щото особено глибоко верващ бил. Толкова верващ бил, щото – както сторило се Хесусу, наместо самият него на кръста готов бил да иде, стига само да се сбъднела станалата по-после известна легенда за светопоявлението и последующата го кръстна смърт Хесусови.
Та за да избегне такова едно умирание, Хесуса воистина с Глогауер срещнал се, ама на смахнат престорил се, та тъй подтикнал времекръшкача нещастен нему да се престори и на кръста да иде.
А живел си Хесуса арно след туй приключение времекръшкаческо,дорде запилел се нейде, та се не видел, хич барем. А Всеволода решил наместо него Глогауера бог да стори.
Ама бил въпросният Глогауер твърде лют един человек, особено щом за верата касаело се. Веднага щом стъпнал в царството Всеволодово, той категорически отказал другите богове за такива да счита. Не помогнало ничто, ама совсем, совсем ничтичко – пък биля и кандърмите Всеволодови.
- Тогаз оправяй се сам – вдигнал накрай краищата на предните си крайници Всеволода. – Щом щеш война с всичките останали божества да водиш, без мен.
И оттеглил се Всеволод в арна си, оставяйки Глогауер на съдбата му богоборческа.
А Глогауер предизвикал божествата от всичките божествени пантеони, та битка да сторят и землята да поделят. И не само извикал ги, ами и хем хептен разгромил ги. Свикал след туй среща божеска, на която поменатото поделяние земско да сторят, като началото на владеението си надбожеско ново чудо нарекъл, разграничавайки го от всичкото предишно време, което с прозвището старо чудо назовал. За всеко вагабонтство по час и повече божествата отделили, само за Балония всичко със следующият диалог между Глогауер/Хесус и Тийнангро свършило се:
- Из тия земи до не по-късно от средата на IX век ще владееш – изгледал Тийнангру строго Глогауер/Хесус. – След туй дето щеш ходи, ама пред зъркелите ми нийде по Бълхарското полуземие да си не се мернал биля. Ако ли не щеш, можем да решим проблемата с нова една война, хем люта такава.
- Не, Боже Хесусе – уморено въздъхнал Тийнангро. – Твърде стар съм веке да воювам.
И тъй Балония от средата на IX век за зона на влияние Глогауеру/Хесусу наречена била. Преди туй обаче имало там – сиреч в същата тая Балония – други работи да се случват. За тех обаче ще ви разкажа следующият път.