Силуети в мъглата

Проникна в мислите им плавно, почти деликатно. Той – мъжът – нямаше бъдеще, макар че щеше да доживее до дълбоки старини. Тя – жената – нямаше минало, макар че бе преживяла много неща. Важното – истински важното – обаче бе, че нито той, нито тя, разполагаха с настояще. Просто липсващото му бъдеще и „потопеното” й в забравата минало бяха „повлекли” със себе си и настоящето им...

Иван Бозуков


...аз съвсем не съм толкова празен човек, какъвто сигурно изглеждам, макар всъщност да съм празен човек!
Фьодор Михайлович Достоевски

Вселената не подозираше, че съществува. Това просто не я интересуваше. Бе й безразлично точно толкова, колкото и на творенията в почти всичките й милиарди милиарди милиарди светове, които, разбира се, не знаеха (имам предвид творенията на Вселената, а не обитаваните от тях светове, разбира се), че онова, което им се случва, било съществуване...

Вземаме един произволен свят – да речем Земята – и една произволна разновидност от населяващите я същества – примерно хората. При това установяваме нещо твърде странно, па макар и не съвсем неочаквано, а именно, че по някаква идиотска приумица на случайността, назовавана от тях съдба, си въобразили, че съществуват!

Ама че смахната работа! – ще възкликнете. – Че за какво им е притрябвало да го правят?!

Именно. Точно това бе причината, поради която обитателите на един друг свят (на които, естествено, нито за миг не им бе хрумнало да си въобразят, че съществуват) проводиха един от своите, та белким съумее да проумее тая шантава аномалия, за която Вселената възмутено (и, трябва да признаем, с право) отказваше да носи каквато и да било отговорност.

* * *

Пришълецът нямаше име, ала, за да го разпознаваме, произволно ще го наречем Любопитко. (Та нали все пак бе кацнал на Земята с цел любопитство!)

Та кацна, значи, Любопитко на планетата Земя, дегизира се като човек и захвана да наблюдава хората. Ала колкото повече наблюдаваше, толкова повече проумяваше, че така и не е в състояние да ги разбере, при това в ни най-малка степен. Нямаше никакво понятие защо мнозина от тях, па макар и тези мнозина да бяха малцината свръхбогати, желаят да имат несъпоставимо повече от онова, което им бе нужно, за да живеят прилично според общоприетите земни стандарти. Бе му непонятно и защо всичките земни богове бяха проектирани от създателите си – сиреч от хората – така, че да изискват от последните да страдат. Съвсем не разбираше и защо хората, които по природна необходимост са полигамни, в решително преобладаващата част от земното кълбо на всяка цена се стремят да си се въобразяват като моногамни. Изпадаше в тъпо недоумение и когато т. нар. можещи сред хората особено много настояваха въпросното им можене да бъде признавано като заслуга, вместо просто... да го упражняват!...

А колкото до жестокостта на хората... – тя направо го изумяваше и – па макар само сегиз-тогиз – го караше болезнено да се щипе по всичките си антени, колчем му се случеше да пренощува в обичайната си форма нейде далеч от хората. Често се бе натъквал на скандали за съвсем дребни неща, които понякога прерастваха в сбивания, а в някои случай – макар сравнително рядко – дори с летален изход!...

Не – каза си той (той съвсем условно, разбира се; по силата на същата логика, по която го нарекохме той, можехме да го назовем и тя или то), тръсвайки онова, което тук, на Земята, трябваше да мине за човешка глава. – Не ще успея да разбера хората само от наблюдение. Трябва да си похортувам с някой (или някои) от тях. Ала с кого/кои?

* * *

По ирония на случайността, благоговейно наричана от хората съдба, удобният случай му се представи съвсем скоро.

Бе пладне и тъкмо минаваше покрай едно заведение, в което обядваха много хора.

Я да надникна тук, пък белким ми излезе късметът – каза си и, с небрежната походка на неинтересуващ се от нищо човек, влезе в споменатото заведение, настани се на една маса, поръча си стандартна храна и стандартно питие и се отдаде на четене на човешките мисли и слушане на точно толкова човешките разговори.

Днес трябва да сключа важна сделка – мислеше си един бизнесмен, обядващ с млада жена с отегчено изражение. – Ако оня ахмак се хване, ще паднат добри мангизи и с Ани – при това извърна замечтания си поглед към младата жена с отегченото изражение – ще можем да си устроим една наистина хубава почивчица на някое китно местенце...

- Какво ще правиш следобед, докато съм в офиса? – питаше той въпросната жена в същото време, докато си мислеше горното.

- Ще се шляя по магазините, какво друго – лениво го изгледа тя, докато в същото време си мислеше:

Глупости! Магазини?! Как ли пък не! Ще се възползвам от отсъствието на тоя досадник Виктор – при това отправи бегъл поглед към заговорилия я преди малко мъж – и ще отида в билярдния клуб, та дано срещна там младока, който ме сваляше завчера. Така де: и аз имам нужда от мъничко разнообразие...

В същото време мъжът до нея стана, махна й за довиждане и се отправи към вратата. Едва навън усети, че телефонът в портфейла му вибрира. Подвоуми се. Сетне го извади и погледна. Бе жена му, разбира се...

А между временно Любопитко бе започнал да губи интерес към току-що описаната двойка, съсредоточавайки мислите и слуха си върху група млади хора, които оживено разговаряха на една сравнително отдалечена от него маса. Говореха за някаква дискотека, която възнамерявали да посетят същата вечер. Вниманието му бе привлечено по-специално от един от тях, който докато охотно се съгласяваше да посетят споменаваното от останалите заведение, си мислеше:

Не мога да ги разбера! Ама съвсем, съвсем не мога! Как, по дяволите, може да им харесва да ходят по дискотеки! Жалко, че ще трябва да „се влача” с тия простаци, че иначе току виж ме „отлюспили” и после пак ще почнат да ме наричат „зубър”!

Най-сетне добилото човешки облик лице на Любопитко засия. Бе намерил човека – да, тъкмо онзи човек, който му трябваше; достатъчно незаинтересованият непукист, който можеше – щеше, поправи се – да му даде някакви отговори на интересуващите го въпроси.

При това човекът, който не бе човек, стана от масата си и се запъти към тази на другия:

- Може ли да приседна при вас? – запита учтиво, когато стигна.

Онзи само безразлично повдигна рамене и надигна голямата халба с бира, която вече почти бе преполовил.

- Извинявайте за странните въпроси, които ще опитам да ви задам – предпазливо подхвана Любопитко, - но все пак да ви попитам дали имате нещо против да го сторя?

Онзи повтори жеста с повдигането на раменете и едва сега вяло изгледа новодошлия.

- Как мислите – пристъпи към първия от заплануваните въпроси извънземният, - защо един бизнесмен не казва на жена си, че има любовница, а любовницата му крие от него, че се надява да си хване друг любовник?

Човекът с халбата отпи още веднъж, сетне пак бегло погледна към непознатия и за трети път повдигна рамене:

- Защо трябва да се казва нещо, което би накърнило нечие достойнство?!

- Как защо? – демонстрира учудване Любопитко. - Защото се случва, разбира се!

- Е, и какво като се случва, ма’а му стара! – внезапно се разсмя човекът с халбата, след което отпи дълга глътка, изпразвайки я на над 2/3. – Какво значи нещо да се случва?! – запита дълбокомислено, като този път задържа погледа си върху новодошлия по-продължително. – Значи, че е било казано, нали така? Е, в случая споменатите от вас неща не са били казани. Случили ли са се тогава?!...

Любопитко остана безмълвен в продължение на няколко секунди, сетне бавно кимна и «изстреля» втория си въпрос:

- А защо младеж, който не иска да ходи на дискотека с група свои връстници, се съгласява да го стори само и само те да не почнат пак да го наричат зубър, както го били правили в миналото?

- Та не е ли очевидно, странни човече?! – гърлено се разсмя човекът с халбата. – Просто защото предпочита да се влачи по дискотеки с група свои връстници, вместо да им позволи да го наричат зубър!!!

- Не разбирам – напъваше съответствието си на човешки мисловни клетки Любопитко. – Какво значение има дали група, чиито представители не харесваш, ще те уважават или ще те наричат зубър?!

- Просто за теб (и изобщо за всекиго) второто винаги се оказва по-срамно от първото – дълбокомислено заключи човекът с халбата и отново отпи.

- Да – проломоти Любопитко, позволявайки си още един – последен – въпрос:

- Какво е мнението ви за хората, за които ви споменах?

- Мнение ли?! – изблещи се в него човекът с халбата. – Какво ти мнение, човече! Та аз съвсем нямам такова! Ако те интересува въпросът за мнението, питай оня поп ей там. Те винаги имат мнение за всичко и всички.

След тези си думи допи халбата си, надигна се, хвърли на масата парите за сметката и се запъти към изхода.

Любопитко се подвоуми, сетне последва съвета му и се настани до човека в расо.

- Нещо те терзае, чадо – забеляза последният.

- Човешката душа ме мъчи, отче – призна извънземният по разбираем за религиозния служител начин.

- То е защото е човешка, чадо, а човекът е грешник, който...

- Знам, отче – внимателно го прекъсна Любопитко, ако едно прекъсване изобщо може да бъде внимателно, разбира се. – Мен обаче ме интересува друго. Искам да разбера какво е човешката душа. Какво представлява? Към какво се стреми? Как е възможна?...

В първия момент попът сякаш не го разбра. Сетне върху лицето му разцъфна блага усмивка:

- Чети Светото писание, чадо. Там са записани единствените отговори на тия въпроси.

Любопитко обаче бе престанал да го слуша. Този човек просто нямаше какво да му каже. Бе празен отвътре – съвсем, съвсем празен; почти толкова празен, колкото книгата, която му бе препоръчал.

Вниманието му вече бе привлечено от двама души – мъж и жена, - които тъкмо напускаха заведението. Вгледа се в лицата им и... разбра! Трябваше да е сигурен обаче. Ето защо махна за сбогом на попа и забърза след тях.

Проникна в мислите им плавно, почти деликатно. Той – мъжът – нямаше бъдеще, макар че щеше да доживее до дълбоки старини. Тя – жената – нямаше минало, макар че бе преживяла много неща. Важното – истински важното – обаче бе, че нито той, нито тя, разполагаха с настояще. Просто липсващото му бъдеще и потопеното й в забравата минало бяха повлекли със себе си и настоящето им.

Любопитко се изравни с двамата, продължавайки да чете мислите им и кимайки от време на време с преобразената си в човешка извънземна глава. Следеше и разговора помежду им, ала това не бе важно. Те никога нямаше да си кажат нищо съществено. Щяха да си говорят глупости – той, защото му бе жизнено необходимо, тя, защото не й бе крайно непоносимо. И така щеше да мине животът им.

Истински изумителното – за него, Любопитко – в случая бе, че и двамата прекрасно съзнаваха това, но фигурите на поведението им цял живот щяха да чертаят устойчива тенденция към хронично отричане на този факт и – на всичкото отгоре – въпросното отричане постоянно щеше да се случва под формата на илюзорното утвърждаване на отричаното!!!

- Имам един въпрос (всъщност два) – изтръгна ги от незначителното им бърборене преобразилият се в човек извънземен.

- Да? – запита той.

- Не се интересуваме – отсече тя и... после двамата продължиха по пътя си, смеейки се на нещо, което вероятно хич не беше смешно...

* * *

Хроникьорът:

- Очаквах да се обадиш.

Любопитко:

- Ще съобщя само няколко факта, ти сам ще си направиш необходимото заключение.

Хроникьорът след кратка пауза:

- Готово, записвам.

Любопитко:

- Такааа:

Хроникьорът:

- Силуети в мъглата?

Любопитко:

- Не се сещам какво друго може да е. Не – поправя се, - не може, абсолютно невъзможно е, да е друго.

Хроникьорът:

- Среща се на твърде малко планети, та да си заслужава да му се обръща каквото и да било внимание. Абсолютно невъзможно е да придобие епидемичен характер. Между другото – сеща се да попита, - какво е причинило мъглата?

Любопитко:

- Някаква идея, която те – хората – наричат истина и която използват като най-важния – ако не и единствен – претекст да се заблуждават или, казано с други думи, да тънат в мъглата.

Хроникьорът:

- Ще препоръчаш ли лечение?

Любопитко:

- Бих могъл, ала лекарството има много – и често пъти тежки – странични ефекти, пък и можем да причиним тотално обезумяване на земното население...

Хроникьорът:

- И все пак?

Любопитко:

- Може би ако забравят за нещото, наричано от тях любов, биха започнали да се обичат поне малко повече в сравнение със сега и с когато и да било преди...

Хроникьорът през смях:

- Любов ли?! Значи травматична цивилизация. Остави ги да тънат в мъглата. Те и така са достатъчно удовлетворени, пък и, в последна сметка, не вредят никому...

Освен на себе си – каза си Любопитко, когато Хроникьорът прекъсна връзката. – На кого му пука обаче, щом не представляват опасност за „блаженото неведение” на Вселената и – в частност – за нашето собствено?!...

Спущено на 3 май 2014.


Назад към Художеството барабар с всичките ни художествени творения

Към началната страница на сайта