Като захар в горчиво кафе
Не разбираш. Не ще разбера. Липсват думите. Няма съждения. Всеки в своята си „пещера” и – „Естествено!” – с право на мнение...
Хайван Торбалан
Като захар в горчиво кафе;
като утринен лъч... – но изстинал;
като звук от заглъхващ рефрен
за мечта..., с която съм се разминал...
Като всичко, което не е,
ала беше – макар илюзорно;
ала беше и беше... поне
песъчинка от нещо възторжено...
Като вятъра, като лудостта;
като нищото, дето е нещо;
като болката, като радостта;
като спомен... за бъдеща среща...
Като... – Тихо препуква светът.
Друга фигура, друг е и фонът.
Ала времето... все е без плът...
и безпътица все е сезонът...
Някак някъде нещо трепти
и листа от очакване рони...
Някак някъде нещо... си ти...
А пък аз... само вятъра гоня...
Празнота... Бутафория... Смях...
Капчици недоизцедена утопия...
Безразсъден да съм... не посмях...
и не смея. – Ще съм... многоточие...
Невъзможно е да се разделим!
Как раздяла, щом нямаше среща?!
Непонятно е да си горчим
и... мълчание да произвеждаме!!!
Не разбираш. Не ще разбера.
Липсват думите. Няма съждения.
Всеки в своята си пещера
и – Естествено! – с право на мнение...
Ееех, излишно е всяко защо,
щом кога-тата са неизвестни!
Някой с някого беше жесток.
Някой беше за някого... есен.
Едностранна игра... – в самота.
Едностранна игра... – на умора.
А по кривините на вечерта
някой просто ще бъде... разстроен.
В кухините на нечие не
немислима е всяка сърдечност!
Няма даже учтивост поне... –
Само бездна от хладна далечност!
Ето..., тихо препуква светът.
Няма фигура, няма го фонът.
А пък времето... – скелет без плът
и... тъга... – щом мълчи телефонът...