Балада за една дъждовна вечер

Пороят не е „пристан”,
бучи като екстаз,
нечакан, непоискан,
ала... с безмерна власт...

Иван Бозуков


Вечерни лабиринти,

вълма от мокър здрач,

застинали инстинкти,

усещане за плач...


Светкавица и тътен,

начало на порой.

Светът сега е плътен,

без сянка от покой.


Разбягващи се думи

за вчерашни неща

нелепи и безумни

разтварят се в нощта.


Неукротима будност

узрява може би.

Сънят е крехка трудност

за плахите съдби...


Пороят не е пристан,

бучи като екстаз,

нечакан, непоискан,

ала... с безмерна власт...


Уви – полека-лека

линее, ще заспи

И той като човека

на облак се крепи...


А после тишината,

изпила радостта,

банална и позната

ще легне над света.


Дъждът ще е далече,

нелепа – близостта,

ранима като вечер

в деня на трезвостта.


Спущено на 6 май 2014.


Назад към Художеството с всичките творения в него

Към началната страница на сайта