Споделени мисли за несподелената любов

Влюбването трансформира отношението човек-човек в такова от типа човек-магия. „Изкристализирайки” в любовен обект, човекът, в когото влюбеният се влюбва, се превръща във фантазията му от просто особено налично битие в абсолютно – и затова безалтернативно – такова...

Иван Бозуков


Ласаните бяха ненаситно любопитни, а думата „интимност” бе почти непонятна за тях. Табелка „Моля, не безпокойте!” се приемаше едва ли не като лично предизвикателство...
Артър Кларк, Песните на далечната земя


Ето го най-дълбокото противоречие на нашето време – всъщност едно фатално по своята дълбочина противоречие на всички времена, изразено в две несъвместими твърдения:

  1. Любовта се издига в култ.
  2. Изтъква се, че имало несподелена такава.

Странни същества сме ние, хората. В едно и също време можем да застъпваме две противостоящи си тези и това да не ни прави никакво, ама абсолютно никакво впечатление! Нищо особено – просто поредното потвърждение на баналното обстоятелство, че животът е – и не може да не бъде – гротеска...

Това са въпросите, които ще бъдат обсъдени тук.

В началото да разграничим понятията зачитане, споделеност и взаимност.

Да зачиташ нещо не значи просто да отчиташ факта на наличието му. Напр. смея да твърдя, че религиозните люде – независимо на кои (и на какви) богове се кланят – отчитат факта, че отвъдно битие няма и не може да има, но предпочитат да не зачитат това обстоятелство! Знаят, че няма никаква, ама абсолютно никаква логика животът да не е абсурден, но яростно се противопоставят на това си знание.

Да зачиташ нещо, това значи да признаваш, че наличието му има някаква самоценност, че е важно само по себе си, че, така да се каже, се вмества в логиката на нещата. Да вземем чашата. Очевидно е, че можем да пием вода отшепа или – за по-интересно - от чучура на чешмата, а всевъзможни напитки – направо от бутилката. Мнозина обаче намират, че да се пие от чаша е далеч по-удобно. Иначе казано, те не само отчитат факта, че чашата се е превърнала в широко разпространено битово пособие, но и зачитат този факт като нещо ако не важно, то поне уместно.

За разлика от зачитането, споделянето предполага далеч по-пряко ангажиране на споделящия със споделяното. При това няма значение от какъв вид е последното – дали е дрехата ви, която предоставяте на зъзнещия си леко облечен спътник или е някаква ваша тайна, която разкривате пред специален за вас човек. Споделянето е жест – в случая с дрехата – от съчувствие, в този с тайната – поради вътрешна потребност на споделящия.

Споделяне е налице тогава и само тогава, когато жестът бива приет под някаква – независимо каква – форма. В случай че бъде отхвърлен или пренебрегнат, споделяне няма и не може да има. Какво означава обаче жестът да бъде приет под някаква форма? Във всеки случай не и да бъде натрапен на онзи, за когото е предназначен. Ако последният склони да се престори, че е станал съучастник на споделящия по отношение на споделяното под натиск, с трудно прикривана погнуса или просто за да не го обиди, споделяне няма и не може да има.

Споделянето в никакъв случай не предполага наличие на реципрочен отклик. Технически невъзможно е онзи, с когото споделящият споделя, да отвърне със същото. Споделяне има тогава и само тогава, когато откликът представлява някаква степен на отвръщане с проява на добронамереност – или поне наличие на привидност, че това се случва. Да се настоява обаче, че онзи, с когото споделящият споделя, може да отговори по съвсем същия – или приблизително същия – начин, по който споделящият очаква да му бъде отговорено, е абсолютна безсмислица. Такъв тип отклик е възможен в природата, но не – в никакъв случай – и в междучовешките отношения.

Защо реципрочен отклик на споделянето е невъзможен ли? Ето защо.

В природата всичко е ясно и просто. Земята няма да ви погали, ако се изръсите на леда. В зависимост от това как сте се изръсили, ще се отървете или с незначителни охлузвания и лека уплаха, или – при по-тежко падане – с някой счупен крайник. Иначе казано, природата винаги отговаря реципрочно. В пределите й всяко действие по необходимост предизвиква равно по сила и противоположно по посока противодействие.

В междучовешките отношения по правило никога не е така. Другият не е пасивен обект, чийто отклик може да бъде изчислен и предвиден по начина, по който изчисляваме и предвиждаме орбитите на планетите, валежите или износването на асфалта. Да, известна степен на предвидимост може да бъде – и действително често – е налична. Колкото и добре да си въобразяваме, че познаваме някого обаче, човекът - дори и най-постоянният такъв – е неизменно подвластен на флуктуациите в чувствата и настроенията си и затова в повече или по-малко ситуации, по един или друг начин все ще се случи да не ни отвърне в съответствие със собствените ни очаквания, които, от своя страна, също винаги са проявление на не съвсем предвидимата наша спонтанна емоционалност.

Взаимността съвсем не е чак толкова сакрална, както често бива представяна. Нещо повече: тя е чисто технически – и затова често – съвсем профанен проблем. Всъщност в живота си често отвръщаме с взаимност на мнозина, правещи същото по отношение на самите нас.

Във взаимността не е нужно да има изпитване на чувства, макар често такова да е налично. Тя е базово знание за ситуацията на конкретен друг човек, натрупано в следствие от необходимостта да придаваме логика и завършеност на собствената си ситуация, непрестанно съпоставяйки я със ситуациите на останалите хора. Просто знам, че човекът, на чийто рожден ден отивам, ще се зарадва на точно определена вещ и за да му доставя удоволствие му я купувам за подарък.

В отношенията на взаимност е налице двупосочна предвидимост на действията и реакциите на другия и стремеж на всеки от нас да съобразява поведението си с тези действия и реакции – нищо повече. Взаимността може да бъде само външна – искаш да отидем на кино, пък аз нямам нищо против – или вътрешна, породена от някакъв тип привързаност – и двамата бихме се почувствали добре, прекарвайки заедно един уикенд в планината. Изобщо не е задължително обаче реципрочността в действията да се съпровожда и от някаква степен на емоционална обвързаност – сиреч на споделеност. Да, може би и двамата бихме се почувствали добре, прекарвайки заедно един уикенд в планината, но вероятно по съвсем различни причини – ти, защото искаш да караш ски, пък аз, защото обичам да газя из снега и да снимам снежни пейзажи.

След като изяснихме – или поне се надявам да сме успели да го сторим – разликата между зачитане, споделеност и взаимност, да пристъпим към проблема за любовта.

И така: какво означава някой да изпитва любовни чувства към някого?

Човекът е емоционално същество. Ще не ще, в отношенията си към останалите той се ръководи най-вече и преди всичко от чувствата си. Последните могат да бъдат изключително разнообразни – приятелски, колегиални, породени от отношение на почтителност, на пренебрежение, на благоговение, на симпатия, на обич и т. н., и т. н. Може да са положителни или отрицателни, крайни или умерени, бурни или предпазливи... Важното е, че във всички тези случаи – всъщност във всяка ситуация на отношение човек-човек – подхождаме към другия като към присъствие, с което няма как да не се съобразяваме съвсем дори в случаите, когато държанието ни спрямо него/нея е дистанцирано, хладно или дори неприязнено.

За всекиго – независимо от характера и темперамента му – другият човек е не просто налично битие, каквото напр. е това на този стол или на онази маса, а едно твърде специфично налично битие, към което той/тя ще не ще подхожда по аналогия със себе си. Виждайки другия, чувайки го, проследявайки жестовете му, знаем, че в някакъв изначален смисъл и той е като нас. Освен това подозираме, че в много случаи, когато не постъпва като нас, можем да прозрем логиката на поведението му.

Във всички ситуации, освен в любовната такава, другият е нещо твърде обикновено, дори профанно. Той е тук просто защото се е родил и защото обстоятелствата в живота му са направили така, че да е тук.

Е, добре. Влюбването помита всичко това. То е стихията, която по силата на банална житейска необходимост разрушава адекватността на отношението ни към конкретен друг човек, като при това го прави по възможно най-радикалния начин!

Влюбването, ако действително е такова, а не просто мимолетно увлечение, не е въпрос на минути и часове, а нерядко и на дни, седмици и месеци. В самото начало влюбващият се често даже изобщо не подозира какво започва да се случва с него. Да, именно започва, защото влюбването е бавно, много бавно покоряваща магия. За да изопачим другия в съзнанието си, превръщайки го в любовен обект, е нужно време – често доста време. Това е времето, когато у влюбващия се се заражда и започва да набъбва объркването от обстоятелството, че има един конкретен човек, към когото той – влюбващият се – някак не може да подхожда по начина, по който се отнася с когото и да било от останалите хора, които познава.

Влюбването трансформира отношението човек-човек в такова от типа човек-магия. Изкристализирайки в любовен обект, човекът, в когото влюбеният се влюбва, се превръща във фантазията му от просто особено налично битие в абсолютно – и затова безалтернативно – такова. За влюбения любовният обект е чудо в най-прекия и непосредствен смисъл на думата. Изгубил е облика си на човек, ставайки божество по съвсем същия начин, по който онова, пред което привържениците на определен религиозен култ се прекланят, придобива за тях статут на божествена реалност.

Любовта е амбивалентно чувство. По силата на банална житейска необходимост тя е нещо напълно случайно (напълно случайно е, че в определен момент от живота си влюбеният е срещнал човека, по-късно превърнал се за него в любовен обект). В същото това време обаче е и събитие, при това сред най-важните такива – ако не и най-важното такова - в живота на влюбения.

Ако човек действително е влюбен, а не просто увлечен по определен друг човек, именно влюбеността му се превръща в епицентър на живота му. Всичко останало става за него повече или по-малко периферно, незначително, обикновено. То придобива привлекателност и чар само и единствено в контекста на влюбеността му.

Влюбеността е екстазно състояние. В буквалния смисъл на думата тя е нещо извънредно – ситуация извън реда на нещата. Настъпването й в нечие съзнание бележи качествена промяна в това съзнание. Влюбеният е един по дефиниция неадекватен човек. Тотално е разменил местата на действителност и илюзия. Саморазтворил се е във въображението си за любовния обект, гледайки на всичко останало като на нещо незначително, несериозно и дори излишно!...

При наличие на някакъв вид отклик от отсрещната страна влюбеният често коригира поведението си, като поне частично реабилитира света извън любовния обект. Отвръщайки на чувствата му, любовният обект, образно казано, донякъде губи за него естеството си на магично същество и така му позволява в по-малка или по-голяма степен да възстанови състоянието си на адекватност спрямо действителността, неизбежно ерозирало в процеса на влюбване.

Какво се случва обаче, ако любовният обект не откликва или ако откликът му бива интерпретиран от влюбения като недостатъчен и/или неадекватен? За да установим това, трябва да опитаме да отговорим какво значи една любов да е споделена и кога тя е несподелена.

Проблемът за любовта просто бълва огромно количество несъстоятелности от типа на тази, че еди кой си (или еди коя си) бил/била (не бил/не била) безразличен/безразлична към някой друг, нарочен като негов/неин любовен обект. Това предпоставяне на налично/отсъстващо безразличие е толкова покъртително безумно, че чак ме е срам да пиша за него!

В буквалния смисъл на думата безразличен към някого от онези, които познава, не може да бъде нито един жив човек на планетата! Това просто е технически невъзможно! Всеки, когото срещаме, по някакъв начин попада в полезрението ни, пък било само под формата на мярнал се пред погледа ни случаен силует. По силата на този факт той бива отчетен в качеството му на присъстващо за нас в дадения момент налично битие. И тъй като е бил отчетен, когато сме го срещнали, няма как да сме били напълно безразлични към него, тъй като е можел да се окаже важен за нас по силата на самото обстоятелство, че би могъл да ни помоли за цигара или за стотинки за хляб (ако е бил просяк), да ни попита за пътя до някоя улица (ако е бил пътник) или – да речем – да ни изругае без повод (ако е бил арогантен тип). Фактът, че не го е сторил, означава просто, че с него сме се разминали без последствия, а не че за нас въпросният човек никога (и по никакъв начин) не е съществувал. Съществувал е за нас, докато сме се разминавали, след което просто не е било нужно да продължаваме да отчитаме факта на наличието му в света.

Ако не сме в състояние да бъдем безразлични към случайно мярналите се пред погледа ни силуети, това, естествено, е съвсем невъзможно по отношение на хората, които познаваме! Все ще им лепнем някакъв етикет. Все ще определим съответния познаван от нас човек като

отзивчив или неотзивчив,

великодушен или тесногръд,

весел или тъжен,

лековерен или хитър,

открит или прикрит,

приятен или неприятен... –

или просто като такъв, който (в един или друг конкретен смисъл на думата) не ни интересува.

Това, разбира се, е повече от очевидно, но се наложи да бъде споменато поради обстоятелството, че когато някой не е влюбен в някого, често казва без изобщо да се замисля върху безсмислието на изричаното, че бил безразличен към този някого!

Безразличен е само този, който не откликва в буквалния смисъл на думата. Безразличен е само този, който не е в състояние да откликне. Безразличен е само невменяемият (защото по необходимост сме му непонятни) и, естествено, мъртвият. Всички останали, с които в един или друг момент, по един или друг повод – или просто без повод – се срещаме, няма как да бъдат безразлични към нас! Щат не щат, ние ставаме част от живота им, пък била и тази част възможно най-периферната и незначителна такава!

При наличието на несподелена любов обаче неоткликващият често се чувства длъжен да игнорира влюбения в него напълно. Не му казва направо:

Не те познавам.

Това обаче, което се привижда зад думите му, когато заявява на влюбения под някаква форма:

Безразличен съм към теб.,

е предназначено да преувеличи до бутафорна невъзможност посланието в реакцията му, което всъщност се изразява в простичкото:

Не съм влюбен/а в теб.

Най-смешното (и същевременно най-жалкото) в случая е, че влюбеният, ако действително е такъв, а не само увлечен, в много случаи предварително е наясно с нежеланието на отсрещната страна да откликне на чувствата му и дори често вече е коригирал поведението си спрямо любовния обект в съответствие с това нежелание. Любовният обект обаче обикновено не устоява на изкушението да си каже това, което му е на душата. При това често – дори твърде често – го прави по извънредно безобразен (защото е излишно жесток) начин, заявявайки на влюбения, че бил безразличен към него!

Заявявайки някому, че сте безразлични към него, вие го обиждате. Правите го, независимо какво сте имали предвид, изричайки този абсурд. Все едно му казвате:

Добре. Разбирам/подозирам, че си влюбен/а в мен, но на мен това обстоятелство не ми е по вкуса и затова не само че няма да го зачета, но и ще престана да отчитам факта на наличието ти в света... И между другото, бъди щастлив/а, правейки същото по отношение на мен.

В живота са налице множество ситуации, когато нещо не може да се реализира в пълния си обем. Не бих престанал да бягам сутрин поради самото обстоятелство, че има хора, спринтиращи на дълги разстояния в пъти по-бързо от мен! Ако математиката ми е интересна, не бих престанал да решавам математически задачи само защото имало несъпоставимо по-добри математици от мен! Ако ми се пише, не бих престанал да пиша само защото знам, че не го правя особено добре!...

Съвсем същото е и с любовта. Ако любовният обект не я споделя, по никакъв начин не е нужно комуникацията между него/нея и влюбения да прекъсне окончателно и безвъзвратно. Напълно достатъчно (по отношение на любовния обект) би било обстоятелството, че влюбеният е разбрал, че – било към дадения момент, било изобщо – не е възможно да е с него/нея в интимния смисъл на думата. Любовният обект обаче често се чувства неудовлетворен от самия факт на това разбиране, предпочитайки – ей така, просто за всеки случай – да разстреля чувствата на влюбения, пращайки го по дяволите!

Споменатото, разбира се, е пример за несподелена любов във възможно най-екстремния й вариант. В много случаи, когато такава е налице, любовният обект съвсем не е толкова радикален, освен ако влюбеният не го постави на тясно, изправяйки го пред алтернативата най-близки или най-чужди в света. В интерес на действителността трябва да признаем, че влюбеният често постъпва така, в резултат от което, разбира се, губи любовния обект напълно и – почти винаги – окончателно. Като казвам често обаче имам предвид именно това, а не винаги, тъй като може би не много по-рядко влюбеният е в състояние да се почувства удовлетворен и дори щастлив, задоволявайки се с несъпоставимо по-малко от прословутото всичко в любовта...

Несподелената любов не е непременно и незачетена такава. Напротив: в много случаи наличието й бива уважавано от любовния обект. Причината, поради която това често се случва, се корени преди всичко и най-вече в обстоятелството, че и той, също както влюбения, рядко е екстремист в буквалния смисъл на думата. Очевидно е, че самото зачитане/уважение от страна на любовния обект спрямо чувствата на влюбения по никакъв начин и под никаква форма не означава и споделеност. Последната е факт тогава и само тогава, когато любовният обект склони да се съгласи да бъде въвлечен в любовното отношение. Тази ситуация обаче едва ли е кой знае колко интересна, тъй като е твърде обичайна, и затова няма да бъде обсъждана тук. Нужно е обаче – струва ни се – да установим къде е границата между споделеност и несподеленост в любовта.

Любовната ситуация винаги, ама абсолютно винаги, е асиметрична. Просто е практически невъзможно двама души, пребиваващи на едно място в едно и също време, едновременно да се влюбят един в друг. В случай на споделеност в любовта единият е влюбен, а другият просто откликва, независимо от причините да го прави. Това, което прави една любов споделена, е тъкмо този отклик. При това тя е такава дори тогава, когато причината за отклика няма нищо, ама съвсем нищичко общо с чувствата на влюбения – напр. когато любовният обект откликва, понеже влюбеният е богат, известен, внимателен или изгоден за него/нея по някаква друга причина.

Границата между споделеност и несподеленост в любовта е гъвкава и варира широко в зависимост от спецификата на конкретната любовна ситуация. Важното е, че споделеността – когато и доколкото я има – не е непременно взаимност. Взаимност в любовта е налице тогава и само тогава, когато участниците в любовната ситуация са заедно в буквалния смисъл на думата. Ето защо, отнесена към любовта, взаимността е чисто и просто заедност – нищо повече, нищо по-малко. Тя се изразява във факта, че двама души – най-често от различен пол и без роднински отношения помежду си – решават да живеят заедно, независимо от причината за това и независимо от формата, под която реализират това си решение, напр. независимо дали си съжителстват със или без наличие на брак...

Накрая малко за тоталната глупост в любовта, олицетворявана от т. нар. принцип всичко или нищо или победителят взима всичко.

Няма никакъв, абсолютно никакъв начин някой – който и да било – да постигне всичко в пределите на любовната ситуация, в която е попаднал. По отношение на влюбения любовният обект винаги е външен по силата на самото обстоятелство, че е друг човек. Нещо повече: любовният обект само в изключително редки случаи сбъдва с някаква степен на приблизителност фантазията, която влюбеният си е сътворил за него. По правило тази фантазия или е изцяло неадекватна, или – в най-добрия случай – изопачава образа на любовния обект в едно или повече важни отношения.

В следствие от тази необходима самозаблуда на влюбения спрямо любовния обект се случва така, че при наличие на споделеност на чувствата на първия от страна на последния отношенията им често са обтегнати, като понякога (в моменти на криза) се клатушкат на ръба на разпада. Имам предвид, че това се случва в много – да не кажем в повечето – ситуации на споделена любов. С други думи, винаги е трудно да се пребивава в една любовна ситуация, независимо от степента на споделеност/несподеленост на чувствата на участниците в нея. При това е логично пребиваването – вкл. оставането – в любовната ситуация да бъде толкова по-трудно, колкото по-висока е степента на несподеленост на тези чувства.

Както всяко хубаво нещо по принцип, и любовта винаги е трудна за постигане и удържане. Както всяко хубаво нещо по принцип, и тя неизменно страда от бъгове, непълноти и самопротиворечия. Любовната ситуация – нито една такава – не е идилична, независимо как изглеждат нещата при т. нар. влюбени от позицията на един или друг външен наблюдател.

Постъпващият според прословутия принцип всичко или нищо влюбен обаче или не знае, че в любовта има точно толкова профанност, колкото и във всяко друго нещо, или, ако все пак го знае, често не се интересува от това си знание. В много случаи единственото, което го вълнува, е да затвори любовната ситуация, в която е попаднал, по някакъв – без значение какъв – начин, като или я трансформира в интимна такава, или излезе от нея.

Влюбеният по правило много трудно балансира на ръба на любовното отношение, най-често предпочитайки изобщо да не го прави. Наред с интереса си към любовния обект форсира и желанието си за установяване на отношения на взаимност с последния. Нещо повече: в съвсем не малко случаи желанието на влюбения за взаимност с любовния обект взема връх над самия интерес към последния, бивайки интерпретирано като наличие на пълнота в отношенията между двамата! Като е гарга, да е рошава – както има една приказка. В много случаи обаче – поне по отношение на влюбения – нито има гарга, нито пък, дори и да се окаже, че има такава, тя е рошава. Защо ли? Ето защо.

Влюбеният по правило няма навика да се самонаблюдава по отношение на действията си спрямо любовния обект. Подходът му към последния често е толкова неадекватен, че, ако би бил в състояние да се види отстрани, влюбеният би се самоопределил като пълен идиот, при това съвсем не само в ироничния смисъл на думата. Идиотщината му се изразява в това, че бърза да изясни ситуацията, пристъпвайки по най-бързия възможен начин към обяснение в любов. При това положение за него – за влюбения – ситуацията има три и само три изхода, двата от които – радикални:

  1. В единия случай любовният обект откликва и любовната ситуация се задълбочава, като често става поне относително трайна и устойчива.
  2. При липса на отклик от страна на любовния обект любовната ситуация просто се разпада, в почти всички случаи – окончателно и безвъзвратно.
  3. За разлика от посочените радикални варианти е възможен и междинен такъв, при който влюбеният пребивава на ръба на любовната ситуация, опитвайки под някаква форма – най-често бутафорно наричана приятелство или познанство – да съхрани отношенията си с любовния обект, губейки – в много случаи окончателно и безвъзвратно – възможността да бъде с последния в интимния смисъл на думата.

В първите два случая влюбеният форсира любовната ситуация. Постъпвайки според принципа всичко или нищо, по необходимост предизвиква – и в последна сметка постига – едно и също нещо, а именно тотално унищожаване на любовното отношение! В случай на отклик от страна на любовния обект любовта умира, тъй като се трансформира в обич, а ако любовният обект не откликне, любовната ситуация просто се разпада...

И така: любовта е интересно чувство. При това тя е такова не само когато я преживяваме, а и – както е в момента за пишещия тези редове – когато я анализираме. Не случайно не споменах нищо за секса. Такъв – било на физическо или само на ментално – ниво често присъства в любовните ситуации, но наличието му във всяка една от тях съвсем не е задължително. В последна сметка любовта е чисто човешки феномен, сексът – не. Подобно на религията, науката, морала, икономиката, изкуството и т. н. тя е една от измишльотините, изобретена от нас, хората, та да сме в състояние да си въобразим, че сме някакъв много особен – в смисъл на особено ценен – вид природа. Очевидно е, разбира се, че тази ни въобразеност е груба автосугестивна фалшификация на света, който, както прекрасно знаем, в действителност е всичко друго, само не и антропоцентричен. Съзнаваната абсурдност на споменатата антропоцентрична утопия за свят обаче никак не ни пречи да вярваме в последната, както и в любовта... – Нали?


Назад към плитчините на всичките дълбокомишлености

Назад към човеконапречностите на целокупното общилище

Към началната страница на сайта