Още нещо против религията... и атеизма
За да се освободим от религията, нужно е да се освободим от идеята за смисъла. Имам предвид смисъла във всичките му измерения и форми...
Иван Бозуков
Човекът е съзнаващо – и в частност себесъзнаващо се – битие. Той е това:
Ето го известното ни за човека. Останалото са глупотевини, щедро съчинявани (и съчленявани) от всевъзможни религиозни проповедници, философстващи утописти и наукообразни мистификатори...
Как ли е била измислена религията? (За атеизма е ясно – той просто е реакция на т. нар. религиозно мислене.) При положение, че мнозина не са малоумни (имам предвид поне на пръв поглед), струва ми се прекалено наивно и – затова – твърде неубедително да се допуска, че голяма част от членовете на едно или друго племе просто са повярвали на шамана си, когато оня им е казал да речем следното:
Боговете говорят чрез моята уста. Слушайте сега, та да чуете какво имат да ви кажат...
Мисля, че генезисът на проблема с наличието на религията – защото самото наличие на религиозност от какъвто и да било сорт е проблем, при това тежък екзистенциален проблем – е предрелигиозен. Религията е продукт и проява на някаква изначална сбърканост в човешкото съзнание – може би на тази, вдъхновила Имануел Кант да констатира, че от кривото дърво на човечеството нищо право не може да израсне.
Хайдегер дефинира човека като битие към смъртта. Той е прав, разбира се – ала само в смисъл, че колкото повече сме живели, толкова по-малко ни остава да живеем. Напълно несъстоятелно е да се предпоставя обаче, че човешкото битие е ориентирано към смъртта, тъй като последната била едва ли не нещо като цел на самия живот и затова го осмисляла по някакъв отвъджитейски начин.
За да се освободим от религията, нужно е да се освободим от идеята за смисъла. Имам предвид смисъла във всичките му измерения и форми. Онова, върху което религията – всяка религия по принцип – паразитира, е чудовищният страх от смъртта и опитът да се справим с него, постулирайки, че там, отвъд има нещо.
Там, отвъд няма нищо, разбира се, просто защото няма – и е абсолютно невъзможно да има – каквото и да било там, отвъд. Там, отвъд ни чака нищото, в каквото – то се знае – се превръща всеки в мига на смъртта си...
Животът е единственото, с което разполагаме. Свежда се до тук и сега. Заключен е между мига на зачатието и този на смъртта. Нищото е неосезаемата вечност, от която изплува всеки един от нас и в която се завръща, сякаш никога и никак не го е имало. Животът – обратно – е крехък и мимолетен. Той е кръпка върху равното платно на вечността. Той е сепване без преди и след; мигновено изригване и угасване без предизвестия и последствия...
Ако нещо е важно за някого, то е такова само и единствено в пределите на собствения му живот. Ако нещо е важно за някого, то има шанс да се случи само и единствено в пределите на собствения му живот. Ако нещо е важно за някого, то продуцира смисъл само и единствено в, а не на живота – при това в единствения и неповторим живот на този някого...
Полезно е – твърде полезно даже – да се бърза през живота. Единственото, което можем да правим с последния, е просто... да го живеем. След края му, естествено, няма да е имало никакво значение как сме го живели. Това как живеем живота си обаче е извънредно важно – всъщност единственото възможно важно – нещо в пределите на живота ни. Затова трябва да бързаме да живеем – да бързаме да реализираме онова, на което сме способни или което просто... искаме, и то да го реализираме във възможно най-висока степен. Това е единственият възможен начин да сбъднем себе си – единственият възможен начин да живеем максимално пълноценно... – за себе си.
Инак – ама съвсем инак – си представя нещата религиозният човек. Той е не просто грандоман в бълнуванията си за живот отвъд живота; свел е себе си, буквално целия си живот, до илюзорната Вселена на тези си бълнувания! Саморазтворил се е в тях без ни най-малък остатък! Зачеркнал е себе си в качеството си на живо същество (при това - поне в т. нар. си мисли - окончателно и безвъзвратно)! Защо ли? Ето защо.
Фигуративно казано, краката и тялото на религиозния човек са в света, докато главата му пуши – а понякога дори е изпушила от – блянове по вечния живот! Ако наистина е религиозен, а не се преструва на такъв, той живее инерционно. Вегетира. Не бърза за никъде. Пък и защо ли да го прави – та нали е в състояние да си въобрази (при това убедително), че пред него се простират сияйните селения на самата вечност!...
Религиозният човек е смешен – бутафорно смешен. Тотално е обсебен от страха от смъртта. Маскирайки този страх под формата на мечтания за вечен живот, напълно сериозно си въобразява, че го е преодолял. Не го е сторил, разбира се. Не е в състояние да го стори, понеже страхът от смъртта е разбиране. Той е простичкото – па макар и трудно поносимо – разбиране, че всичко, абсолютно всичко за индивидуалния живот се свежда до случващото се тук, сега и... с нас...
Религиозният човек знае (както всеки друг, разбира се), че мъртвите ги няма точно толкова, колкото и незаченатите. Знае, че животът е гротеска, понеже е – и не може да не бъде - абсурден. Знае, че всичко, което може да стори за другия – всяко действие, адресирано към другия, което изобщо има някакво значение, - принадлежи само и единствено на живота и е смислено само и единствено по отношение на последния. Знае, ала (разбира се) не си признава. Предпочита... да се надява... на вечния живот...
Добре де, да допуснем – само да допуснем, - че такова нещо като вечен живот има, независимо как си представяме това нещо. Да предпоставим, че някой – за предпочитане религиозен човек, та нали тъкмо те си падат по тая блудкава утопия – се преселва в отвъдното, без значение какво би представлявало то. Добре – представяме си го. Представяме си също, че въпросният човечец се е споминал на преклонна възраст – да речем на 88 години – и че в следствие от дългия си живот просто е грохнал от умора.
Как, мислите, би се почувствал един такъв експулсиран в рая – нека да е там все пак – немощен старик? Едва ли би си казал нещо много по-различно от следното:
Ееех, пак ли бе! И аз си въобразявах, че като умра ще ме оставят да си почина!
Животът, разбира се, е нещо прекрасно – между впрочем най-прекрасното нещо, с което разполагаме, и при това... единственото налично за нас нещо! Той обаче изхабява. Прави го подобно на будуването. Колкото и здраво да се е вкопчил в живота докаралият я до дълбоки старини човечец, той го прави по-скоро от инстинкт за самосъхранение, отколкото заради искреното си желание да продължава да живее.
Представете си, че сте будни непрекъснато в продължение на, да речем, две денонощия. Иде ви просто да паднете и да заспите. Само че за беля точно тогава разбирате – все едно как, просто... разбирате, - че след това няма да се събудите! Е, ще продължавате ли да искате да паднете и да заспите/умрете на място? Съмнявам се, дълбоко се съмнявам. Това, което ще сторите, ще е да опитате да останете будни до последния възможен момент, просто защото у вас ще се е събудил – при това яростно – инстинктът ви за самосъхранение...
Мисълта за логичната абсурдност на живота е толкова непоносима за мнозина, че те са склонни да вярват – при това безапелационно, - че са в състояние да я трансформират в смисленост със самото си желание да е така! Всъщност не, не само със своето собствено желание, а и посредством това на другите религиозни люде, за предпочитане от религията, която изповядват самите те.
Опората на религиозния човек не са – и никога не са били – боговете му, независимо как си ги представя. Това, на което разчита той, е една покъртителна по непонятността си глупост, а именно следната:
Щом толкова много хора вярват в бог - самоуспокоява се, - не е възможно такъв да не съществува!
Всъщност мнозинствата често грешат. Във всеки случай го правят по-често от малцинствата. Или, казано с думите на Тери Пратчет в малко по-различен контекст:
Коефициентът на интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициента на интелигентност на най-тъпия от гъмжилото, разделен на броя на участниците.
Вярващите, разбира се, в много случаи съвсем не приличат на разгневена тълпа – с изключение на участниците в кръстоносен поход или джихад, естествено! Те (вярващите) обаче са – винаги и непрекъснато са – такава! Ала гневът им е безадресен (Как иначе да се гневиш срещу самата абсурдност на живота!) и тъкмо поради тази си безадресност – твърде лесно възпламеним. Хомосексуалистите, т. нар. прелюбодейци, друговерците, та дори умерено верующите и всевъзможни други хора и неща се превръщат в мишена за бурното и трудно контролируемо експлодиране на този гняв...
Иначе казано, религиозният човек става жертва на жаждата си за смисъл. Вместо да живее, благоговее пред бутафорията, наречена вечен живот, която си е съчинил..., за да оправдае подразбиращата се антилогичност на вярата си, независимо към коя религия се числи.
Религиозният човек търси оправдание на факта, че е жив. Често си казва примерно следното:
Невъзможно е да живея, без да няма за какво!
Кажи го на Вселената, приятелю – отвърнал бих, - пък белким тя направи нещо по въпроса!
Да, религиозният вярващ е един пределно прозрачен, елементарен и – като цяло – доста прост човек. Той обаче не бива да бъде обвиняван за това. Религиозният човек трябва да бъде лекуван, а не заклеймяван. Многократно съм го повтарял, казвам го и сега: той е духовно болно същество, а не кретен по свое желание. Страда от остра форма на ноогенна невроза, което изобщо не означава, че непременно е глупав човек. Напротив: мнозина религиозни люде имат впечатляващ интелект - точно толкова впечатляващ, колкото и този на всички други хора. Проблемът им – медицинският им проблем - е, че остават религиозни вярващи въпреки този си интелект и въпреки крещящата им из дълбините му тяхна интуиция, повеляваща, че идеята за възможното наличие на богове е една от най-изумителните глупости, хрумвали на човека в хода на еволюцията му!...
Толкова за религиозните люде. Сега малко за атеистите.
Трудно можем да си представим по-банален човек от атеиста. Обръща се той към религиозния човечец и му заявява, в прав текст при това, че няма бог! Мигар това не е пределно ясно за всички здравомислещи – т. е. психически здрави – хора!
Проблемът на атеиста е, че се държи с религиозните люде като с такива – като с психически здрави индивиди. Безобразието му е толкова зашеметително, щото може да се сравни с това на човек, който, виждайки на улицата някой, твърде зает в оживен спор със себе си на висок глас, учтиво се обръща към последния примерно с думите:
Не си говорете сам, г-не, защото само лудите си позволяват да го правят!
Фаталната грешка на атеиста е, че се държи с религиозния вярващ като с равностоен опонент, вместо да се съобрази с необходимата психическа неадекватност на последния. Той говори с него като с човек, способен да се вслуша в думите му, докато в същото време религиозният човек гледа през него или – което е все същото – блее в облаците, пардон, рее се из бляновете си за отвъдното и хич барем не го ибава, както вероятно би се изразил Милен Русков!
Именно с една много сполучлива фраза от романа на Русков Възвишение искам да завърша. Тя е адресирана към религиозните вярващи, ала за разлика от атеистите ни най-малко не допускам, че би могла да разколебае религиозността на първите по какъвто и да било начин. И все пак... – Все пак религиозните люде лелеят постигането на вечния живот, нали?! Като че ли единственото, за което не се замислят, е какво, по дяволите, биха правили с него!... Впрочем ето я и въпросната фраза:
Вечний живот би рекло вечна една безсмислица.
Полуиронично, но, струва ми се, изключително точно казано. А може би гениалността на един такъв извод се съдържа тъкмо в полуироничния му характер?
Вярващият – и в частност религиозният вярващ – често е сериозен или ако не е, поне се преструва на такъв. Той обаче знае – или поне интуитивно долавя, - че животът е – и не може да не бъде – гротеска. Иронията е, че той, религиозният вярващ, е – и не може да не бъде - неотстраним елемент от същата тая гротеска!...