Маси, масовост, масизъм
Тълпата е универсално валидната „патерица” на масовостта, тънкото острие, върху което последната крехко балансира, когато има шанса да „си сътвори” стълпотворение – или стълпотворения - от себеизразители...
Иван Бозуков
Масата не крещи – прави го тълпата;
масата не манифестира – митингите и манифестациите са патент на тълпата;
масата не настоява да бъде чута – по правило тя винаги печели; исканията си държи да оповести... на практика вечно губещата тълпа...
Масата е единственото възможно лице на модерната публичност –
масови протести,
масови вкусове,
масово потребление,
масови медии,
масови критерии за достоверност на информираността,
масови схеми за демонстриране на религиозни чувства,
масови шаблони за боравене с любовното преживяване...
Масата... – какво всъщност е тя? Какъв е тоя непреодолим нагон към масовост, толкова дълбоко вкоренен в съзнанието на днешния западен човек, че последният не може да мине без него дори в интимния си живот – най-вече в интимния си живот?!...
Някак е напълно логично, че у нас сега, през юни 2013, все повече напира да се роди един месия, за чиято поява (почти) не се говори. Вместо това олицетворяващият го събирателен образ – защото, както вече се досещате, става дума за колективен субект - бива издиган на пиедестал и дори бива представян като някой, който никога не греши, защото – предпоставя се - било принципно невъзможно да сгреши!
Кой е този нов месия ли? – Т. нар. народ, разбира се!
Изумен съм от покъртителната неисторичност на българина! – Не, изобщо не става дума за това дали последният знае историята – било собствената си, било световната: - съвсем не. Проблемът е, че си представя както вече случилото се, така и онова, на което е свидетел, като режисиран – без значение дали
от богове,
от съдбата,
от всевъзможни тайни общества,
от т. нар. граждани,
от естеството на нещата... – спектакъл.
Сиреч гледа на историята като на каскада от взаимосвързани завършени пиески, в края на всяка от които нещо – каквото и да било то – осмисля всичко случило се преди това и предопределя предстоящото да се случи!...
Излишно е да се отбелязва, ала все пак ще го направя – ей така, за всеки случай, - че историята по принцип – и всяка история в частност – не е и не може да бъде това. Историята никога, никъде и по никакъв начин не се проявява
а/ нито под формата на кумулативен процес,
б/ нито – по тази причина – като нещо с дълбок – още по-малко пък изначален – вътрешен смисъл.
Историята просто е онова, което се случва, независимо от – а това означава и често напук – на каквато и да било изобретима от въвлечените в нея субекти логика. Тя е спектакълът, който ни залъгва, че ролите ни в него са значими, докато всъщност ни прави смешни в качеството ни на неминуеми жертви на това залъгване, понякога – за щастие – и в собствените ни очи...
Да се върнем обаче към масите и да установим някои от причините мнозина не просто да искат, но и неудържимо да се стремят към включване в такива.
В последна сметка масата е изкристализирала колективна ситуация. Тя е онази, която мълком ни подсказва какъв е обсегът на допустимото действане и почтителното говорене.
Да вземем сегашните т. нар. протести у нас. Усещате ли, че сякаш има нещо гнило в целия репертоар от отговори на протестиращите, когато ги запитат защо всъщност протестират? Ето някои от типичните вариации на този репертоар:
за повече морал в политиката,
(или)
за повече прозрачност във взимането и реализирането на управленски решения,
(или)
за повишаване гражданския контрол върху държавните институции и над разходването на публични средства,
(или)
за разширяване участието на гражданите в политическия процес,
(или)
за ефикасно прилагане на установяваните от държавата правила,
(или)
за „отвоюване на държавата от мафията”,
(или)
за смисленост в публичното живеене...
Всъщност, списъкът би могъл да е и много, много по-дълъг. Колкото и неща да включваме в него обаче, ще установим, че има и послания, които, въпреки непреходната си валидност, в никакъв случай не биха паснали на духа му, просто защото биха били интерпретирани като част от някаква ярко противостояща му – и затова полярна нему - противоположност. Какви биха могли да бъдат тези послания ли? Ами напр. подразбиращото се настояване на Николо Макиавели, че оня, който иска да мами, винаги ще намери кого да измами, или баналната констатация на Лев Толстой, че хората искат свобода и за постигането й попадат в робството на институциите, от което никога не излизат и няма да излязат, или пък не по-малко правдоподобното допускане на Лиан Хърн (Джилиън Рубинщайн), че се сражаваме, докато ни дойде до гуша от война, а след няколко години вече ни е омръзнал мирът и отново се хвърляме в сражение, или напълно заслужаващото си да мине под надслова човешко, твърде човешко прозрение на Блез Паскал, че хората до такава степен са неизбежно безумни, че би било друг вид безумство, ако не си като тях...
Бих дефинирал сегашното раздвижване в публичното ни пространство като пореден епизод от сблъсъка между неизменно катастрофиращата еуфория на винаги нищожната ни актуалност и неминуемо връхлитащата ни трезвост на вечно днешното.
За всички – вкл. и за мислещите сред т. нар. протестиращи сега - е пределно ясно, че политиката винаги е била, е и ще бъде най-вече и преди всичко борба за власт, само че нещо вътре в нас (Може би гласът на масата?) ни подтиква да маскираме и фалшифицираме тази връхлитаща ни отвсякъде яснота, подменяйки я с нищо не значещото благопожелание, че политиците трябвало да работят в полза на гражданите!
Всички знаем, че на практика демокрацията не е – и по принцип не може да бъде – повече от игра на демокрация, само че предпочитаме да се преструваме, че се залъгваме, че тя би могла да се преобрази в нещо по-автентично от тази си автопривидност за демократичност!
Убедени сме, че, позволете да се изразя сентенциозно, законите са създадени, за да се нарушават, ала тънем в самозаблудата на импотентната максима лош закон, но закон!...
Може би съществува такова нещо като интуитивна връзка между аз-образите на индивидите, която би могло да бъде дефинирана като синдром на предвидимостта. Срещаш някого и си казваш:
този човек е беден, значи има нужда от материални удобства;
(или)
доста е усърден в професията си, следователно трябва да е кариерист;
(или)
облича се добре, от което просто няма как да не следва, че се стреми да бъде харесван;
(или)
всяка неделя ходи на църква, следователно е религиозен...
В отделни случаи тези допускания, разбира се, биха могли да бъдат напълно погрешни, ала в огромен процент от ситуациите те се покриват с мисловната реалност на демонстриращите споменатите и безброй други форми на поведение индивиди. И именно пресечната точка между мисловните ни реалности – между начините, по които гледаме на себе си и произтичащите от тези начини стереотипи за възприемане на другите – е онова, което ни превръща в маса.
Принадлежността на индивида към масови предразположения, мисловни форми и поведенчески практики съвсем не предполага нито физическа, нито дори виртуална близост.
Ако гледам на живота като на абсурд, ала в обкръжението си не намирам хора, които да споделят тази моя гледна точка, това съвсем не означава, че сред онези, които не познавам, позицията за интерпретирането на живеенето като абсурдна форма на битие не е изкристализирала в по-тесен или по-широко споделен масов възглед.
Ако съм склонен да рационализирам емоциите си, но другите край мен не постъпват така, може би мнозина от онези, които не познавам и с които никога няма да имам възможност да се запозная го правят, превръщайки рационализирането на собствената ни емоционалност в масова мисловна форма.
Ако смисълът на екологичните инициативи ми е непонятен, но важен за всички, които познавам, може би сред непознаваните от мен хора предпоставената несмисленост на екологичното действане вече е добила вида на масово предразположение...
Тълпата е универсално валидната патерица на масовостта, тънкото острие, върху което последната крехко балансира, когато има шанса да си сътвори стълпотворение – или стълпотворения - от себеизразители. Може би би било относително точно да наречем последните клакьори на масовостта. Днес такива, разбира се, са т. нар. общественици или интелектуалци, както и, то се знае, предназначените да обясняват случващото се в обществото сертифицирани (най-малкото дипломирани, а често и с научни степени и звания) и затова титулувани като експерти коментатори и анализатори.
Специално в това отношение едва ли има същностна разлика между шаманите в племенните общества, теолозите в средновековна Европа и днешните социални учени. Единственото, по което последната категория се отличава от първите две, е обстоятелството, че наукообразният – или просто социално адекватен - шаманизъм на нашето време е продукт и проява на масова публичност, а практикуваният в предмодерните общества такъв – на едно все още немасовизирано (но въпреки това широко споделено) публично битие.
Тълпата е повърхностността, за която масите винаги копнеят, поради простия факт, че изначално не проумяват сложността на каквото и да било във всичките й форми и нюанси. Всъщност масовостта е абсолютният триумф на простотата дори тогава, когато съставящите масата индивиди съвсем не знаят нито какво искат, нито какво правят, а просто вървят по добре утъпкани пътеки, без при това въобще да им хрумне да се замислят върху самия този факт.
В чист вид масата не е нищо повече от широкомащабен конформизъм. Търсещият комфорта й индивид знае, че е на този свят, за да се реализира професионално, да се ожени/омъжи, да създаде потомство и... да си отиде. Той/тя ни най-малко не се интересува нито какво е животът, нито дали изобщо в него има – и дали въобще е нужно да е наличен - някакъв генерален смисъл. Такъв, както и всевъзможни микросмисли, то се знае, са предназначени да му подсигурят
религията,
науката,
философията,
държавата,
екстрасенсите,
рекламните стратези,
Психоаналитиците
и всевъзможните други упражнения и експерти по битие.
Накратко: пребиваващият в масата човек изпитва подчертан интерес към баналното живеене и колкото по-банално е последното, толкова по-високо е нивото му на лична удовлетвореност от него.
Всъщност никак не е трудно масовостта да бъде изговорена:
Ама разбира се, че корупцията е нещо отвратително!
Ама разбира се, че трябва да има върховенство на закона!
Ама разбира се, че не може да не се вярва в нищо!
Ама разбира се, че специалистите знаят най-добре!
Ама разбира се, ама разбира се, ама разбира се!!!...
Проблемът е, че зад това ама разбира се всъщност не стои никакво, пък било то и най-нищожното разбиране на каквото и да е! А причината да е така е самата презумпция, че нещо – каквото и да било то – изобщо може да бъде саморазбиращо се в какъвто и да е смисъл на думата!
Абсурдното по същество допускане, че щом живеем, значи няма как живеенето ни да не е смислено, инфектира с покъртителна глупост всички ареалии на човешкото битие. То превръща всяко наше предразположение, всяка наша мисъл, всеки наш поведенчески акт, в хронично самовъзпроизвеждаща се тавтологичност:
слънчевото време е хубаво, защото „е всеизвестно” (всички го казват), че е хубаво;
страхувам се от паяци, защото паяците „трябва” (това е едно от важните предназначения на паяковостта им) да плашат;
искам в политиката да има смисъл, защото не съм в състояние да понеса тривиалното обстоятелство, че в нея няма – и не може да има – такъв...
Когато в един или повече от аспектите на битието ни тази негова тавтологичност не само присъства, но и започне да доминира, се ражда това, което ще нарека масизъм.
Най-общо казано, под масизъм разбирам демонстрирането на интензивно споделяна общоприетост. В този смисъл простата масовост – самото обстоятелство, че между определени индивиди, независимо дали те се познават или не, са налице някакви поведенчески, ментални и/или интелектуални сходства – не е проява на такъв. Пример за масизъм не са и масови мероприятия от сорта на
Да угасим лампите за час в т. нар. „ден на Земята”,
Да изчистим София/България за един ден
или Да поискаме оставката на правителството.
Масизъм наричам манталитета, който малко по-горе илюстрирах с израза ама разбира се.
Следователно, масисти ще наричам онези, които прокламират и отстояват клиширани идеи за широкомащабни псевдо-очевидности, като напр. тези,
че всяка жена била имала майчински инстинкт,
че предназначението на всяка държава било да бъдела в услуга на обществото,
че, както е според общоприетия израз, безплатен обяд нямало,
че, протестирайки срещу тоталната забрана на тютюнопушенето на закрити обществени места, противопоставящите се на последното се грижели не само за собственото си здраве, но и за това на пушачите и т. н., и т. н. – все в този ред и дух.
Масизмът, разбира се, може и да произвежда тълпи, при това, ако съдим по настоящите антиправителствени протести у нас, понякога доста кресливи такива. Това обаче е по-скоро изключение, нежели правило, тъй като демонстриращите интензивно споделяне на общоприетост индивиди по правило съставляват мнозинството – при това често огромното мнозинство - във всяко общество. Именно масистите са тези, чиито предразположения, мисловни форми и поведенчески стереотипи биват обслужвани от учени, политици, религиозни фундаменталисти и безброй други групи и индивиди, самоназначили се и/или оторизирани по някакъв административен начин да бъдат техни говорители.
Масистът не само че не е способен да си представи нещата по начини, различни от общоприетите, но и е дълбоко убеден, че такива няма и не може да има. Той живее със съзнанието, че черпи с пълни шепи от самия извор на възможно най-дълбинната мъдрост. Вярва в неопровержимата истинност на Сократическото знам, че нищо не знам, без да се интересува:
а/ нито какво е вяра,
б/ нито как е възможно да знаеш каквото и да било, щом нищо не знаеш,
в/ нито – още по-малко – какво значи нещо да е истина!
Благоговее пред Картезианското мисля, следователно съм, без въобще да опита да поразсъждава над проблема що е мислене и какво – съществуване! Нарича семейството клетка на обществото, без по какъвто и да било начин да се вълнува
а/ нито от взаимно противоречащите си конотации, с които е обраснало понятието общество,
б/ нито какво стои в основата на манталитета на последното да се вменява наличие на клетъчна структура...
Всъщност масизмът не е нещо нито ново, нито – още по-малко – изненадващо. Той просто е универсално валидният в рамките на модерната епоха рефлекс да се сакрализира колективното живеене – нищо повече. При това споменатото сакрализиране няма как да получи легитимен – сиреч широко споделен – статут през която и да било от формите на типично модерно социално битие, най-малкото поради обстоятелството, че последните биват интерпретирани или като периферни, и/или просто... като недостатъчно жизнени.
Идеята за т. нар. основни човешки права може да се разглежда от мнозина като важна, но не и като особено въодушевяваща.
Може да съществува – и наистина е налице – висока степен на интерес към научните открития и изобретения, но нито едно от последните по никакъв начин не проблематизира баналния – и затова фундаментален – факт на смъртта като окончателна, безвъзвратна и непредотвратима поанта на всяко живеене.
Никак не са малко онези, които убедено вярват в пазарната логика на всяка стопанска дейност, но и мнозина от тях роптаят срещу евентуално наличната понастоящем тенденция към опазаряване на всичко...
Тези - и много други – форми на модерно социално битие, да повторим, като цяло биват признавани за важни и дори необходими негови характеристики от гледна точка на днешния западен човек. Те обаче (и точно върху това акцентирам) са крайно недостатъчни в осигуряването – пък какво остава за подсигуряването – на възможности да се живее в пределите на интензивно споделяни общоприетости. Ето защо, за да се утвърди, масизмът търси излаз към предмодерното минало –
към колективизма на религията,
към масивността на държавата,
към комфорта на традиционното семейство,
и, разбира се... – към интерпретираните като вечни истини сентенции на древните мъдреци...
Днес масизмът все по-отчетливо се процежда през структурите на масовостта – партии от масов тип, масови медии, масови вкусове... Факт е обаче, че той все още е далеч от евентуалното си утвърждаване. Може би едва в мига, когато това започне да се случва, ще се роди и осъзнаването, че във всичките си форми и проявления той не е – и не би могъл да бъде – нещо повече и по-различно просто от... призив към установяване на ментална авторитарност! Дали обаче тогава вече няма да е твърде късно да бъде спрян?!...